* * * *

Вечер е!
С присмех поглежда ме нощта!
Преследван от виновни звуци,
опитвам се да осветя,
тъмните улици,
пресекли се в моята душа!

Люти спомени разпалват безпощадно
огънят в сърцето ми сега.
Сълзите неуморно се догонват
към устните ми,
пропити със студенина!

Зимна нощ

Вълшебна тишина отново прегърна града.
Сребристобяла завеса се спусна към заспалата земя.
Танцуващи снежинки и хиляди тайни
изтъкаха снежното одеяло.
Самотната река се превърна в заскрежено огледало.
Там, на края на града стоеше,
сякаш вледенен от страх, безмълвния комин.
Но безспорно от нощта не се боеше,
издигащият се в небето сивочерен дим.

Пробуждане

Гъделичкана от утринни лъчи,
усмихна се старата къщичка.
Като вълшебна змия заблестя,
виещата се, планинска рекичка.
Просто Рай нарича се това.
Лек ветрец събуди листата.
Под булото на утринната роса,
единствена, още спеше тревата.
Изведнъж събрали се в ято,
птици в хор запяха своята песен.
Техния диригент, вероятно небето,
отново прегърна светът, малък, чудесен!

Раздяла

Дошло е време някой да ги раздели.
От тъга изсъхнало листо
отчаяно се бори да се задържи
на върха на непреклонното дърво.

Но под командата на есента
се появява вятър разярен
и садистично, но с лека ръка,
откъсва листът червен.

Ето, че заваля!
Лунен лъч превърна капките в сълзи.
Господи, каква тъга
е, когато майка се разделя със син!

Нея я няма!

Самотен на самотен остров,
присядам на крайбрежните скали.
С мечти облял ме залеза,
С шума си галят ме океанските вълни.
Нея я няма!

Неусетно, бързо се здрачи.
Небето потъмня.
Птици и спомени сляха в мрака следи.
Луната засия.
Нея я няма!

Вълшебна красота.
Пясъкът заблестя.
Самотата в мисълта ми прозвъня.
Отново, че съм сам напомни ми Нощта!
Нея я няма!

Наполовина

Половин луна ме гледа, сякаш разсечена е с нож....
Аз гледам я и питам се дали ще се изпълни?
Ако не през тази, то през следващата нощ.
Тя гледа ме, сякаш другата половина не ще се появи.

Черни и злобни облаци разделят ни сега.
Все повече и повече отдалечават я от мен.
Не я виждам. Скри се! Тъмнина!
Отново зачаках с моята половин душа!

Мечта ли е да се завием под едно одеяло?
Май Самотата ще ни забрани да бъдем цяло!
Заповедта и тъй трудно изпълнима,
А последващата болка – тъй жестока и необяснима!

Детски плач

Деца на мрака,
деца без свобода,
деца, оставени да чакат,
някой да им подаде ръка!

Деца, гладни,
деца, подхвърлени сами,
деца, жадни,
деца, потънали в сълзи!

За залък хляб те чакат,
но кой да им отвърне?
От студ със зъби тракат,
но кой да ги прегърне?

Деца на произвола на съдбата,
деца без личност и без дом,
деца продължаващи да чакат,
деца обречени и без подслон!

Безсилна

Нейде там на широкия сив булевард,
с усмивка, разчупила твърдия асфалт,
тъй самотна, израснала на белия свят,
стои малка тревица, оцветена в нежен зелен цвят.

Коли забързани, хора намръщени, ежедневно
потъпкват нейните мечти небрежно.
Безмилостно черни гуми по нея минават,
садистично обувки прашни злобно я стриват!

Безсилна и малка срещу големия град,
сякаш още е жива, на инат!
В очакване нощта да и даде закрила,
За да се изправи на другия ден с повече сила
и възкликне с насмешка:
„Не се предадох още съм жива”!

Старият пианобар

Луната освети с вълшебната си светлина
покритата с кадъръм уличка тясна.
Звездите се заслушаха в нежността,
на идващата от ъгъла музика прекрасна.
Заглушаваше я безсмъртния дувар,
обвил с обич стария пианобар.
До прозореца е маса втора,
два заети са от четерите и стола.
Две души се къпеха в класика, две.
Две очи оглеждаха се в други две.
Две тела летяха.
Две чаши забравени стояха, с по кубче лед
и наполовина пълни с елексира на страстта.
Звездите нямо и блестящо се усмихваха.
Луната аплодираше със своята светлина
две тела, потънали в завивките на любовта!