събота, 10 юни 2017 г.

Журналистът Мирослав Дечев работи в британско казино

Журналистът работи в развлекателен център за възрастни и деца на брега на Северно море
Популярният великотърновски водещ и журналист Мирослав Дечев вече не живее в старата столица. От няколко месеца той е захвърлил микрофона и се е отдал на коренно различно занимание, при това извън пределите на България. Местният телевизионер акустира на брега на Северно море и с радост приема новото си поприще в амюзмънт център. Става въпрос за казино, в което обаче играят и доста деца. Дечев настанява клиентите и им разказва за игрите, има шопове с награди и куп други забавления. Работа, която е доста приятна за човек, свикнал с общуването.
Авантюрист
по душа

Центърът за забавление се намира в малък английски курорт, наречен Хънсънтън. Дечев вече два месеца гледа залеза над морето и споделя, че въобще не му е омръзнало. Шегува се, че не му се е налагало да взема решение за заминаването си в Англия, защото обикновено решенията вземали него. Всъщност търновският журналист твърди, че е авантюрист по душа, защото с лекота се впуска в необятното и неизследваното. За него тези две понятия означават безкрайни възможности.Работата отново
носи удоволствие
Мирослав Дечев твърди, че към момента не му липсва журналистиката. Признава обаче, че често хваща химикала в свободното си време и пише всичко, което му е на сърцето. Но подчертава, че сегашната му работа е свързана с общуване с много хора, което за него е истинско удоволствие, каквото всъщност получавал и като журналист във Велико Търново. Но Мирослав Дечев е повече от доволен в Обединеното кралство. Там не му липсвало нищо, животът бил подреден и самият той се чувствал в свои води. Твърди, че е заобиколен от близки хора и приятели, при това трудът му се оценявал подобаващо.
Мечтите
навсякъде
са еднакви

Мирослав е убеден, че мечтите му не се променят с местоживеенето. И сега желанията му са същите като тези в България - да има добър живот, какъвто предполагат образованието, квалификацията, опитът и професията му. Твърди, че не е напуснал страната, защото е недоволен. Просто пред него се появила възможност за работа в чужбина, с прекрасни условия. Започнал да учи английски и не след дълго заминал със свои приятели. Единственото нещо, с което все още не може да свикне в Англия, е вятърът. Що се отнася до начина на живот там, Дечев смятам, че въпреки Брекзит, Англия е с много добър европейски стандарт на живот и хората са достатъчно задоволени и щастливи. От Острова очаква да се обогати езиково и да се развие в кариерата.Отново
с микрофон
в ръка

Въпреки всичко кариерата на Мирослав Дечев е свързана основно с журналистиката. Той е на 36 години и почти половината си живот посвещава на професията. През 2001 г. издава първата си книга „Споделено”, а през 2003 г. става водещ в нощния блок на радио „Фаворит”. През 2005 г. завършва „Книгоиздаване” във ВТУ, а през 2007 г. и „Журналистика” в СУ. Една година работи в Дирекция „Държавен вестник“ в 40-тото Народно събрание като страньор и коректор. От 2008 година е репортер и водещ в телевизия „Видеосат” и още куп други медии в България. Затова и най-хубавите спомени на Мирослав все пак са в България. Това са неговите интервюта и луди мигове. В тази връзка признава, че още през есента ще можем да го видим с микрофон в ръка по великотърновските улици. Англия винаги ще бъде отворена за него, въпреки Брекзит... А основната причина сега да бъде във Великобритания остава тайна до неговото завръщане.
Михаил МИХАЛЕВ

събота, 25 февруари 2017 г.

Великотърновският журналист Мирослав Дечев: Сърцето ми пулсира с ритъма на града

Великотърновецът Мирослав Дечев е от младата генерация регионални журналисти. Отдал е себе си на тази професия в различните й форми повече от 14 години. Вечно усмихнат и забързан, тичащ към някое следващо събитие, това е ежедневието на телевизионния журналист, водещ и репортер. Преди да започне да се занимава с журналистика, обаче е знаел, че ще работи именно и точно това. Следва мечтата си последователно и целенасочено. Завършил e средното си образование в Старопрестолната гимназия по икономика, и вместо да работи като икономист, тoй тръгва в съвсем друга професионална посока.

Какви са причините за това?

Увличах се от малък по публичните професии. Чуждо за тийнейжърите на моята възраст, ме вълнуваха много обществени въпроси, бях вповече непримирим и малко дори бунтар. Избрах журналистиката, защото вярвах, че хората, занимавщи се с това променят света и дават гласност на проблемите. Положих усилия и завърших Софийския университет и така започна кариерата ми.

Кой е твоя откривател за журналистиката?

Нямам откривател, с моя състудентка решихме да се пробваме като водещи в нощния блок на великотърновско радио и така през 2003-та прозвуча гласа ми за първи път в ефира на радио „Фаворит”. Попаднах на прекрасен екип. Там направих и първото си интервю. От тогава съм влюбен в професията и не бих я заменил с друга.

През годините си се развивал в няколко посоки в професията. Започнал си казваш като радиоводещ в нощен блок, след това в онлайн вестник, различни информационни агенции и сайтове. Какво е общото и различното в начините ти на себеизява?

Винаги съм следвал истината и критичността, различни са само средствата, чрез които се изявявам. Не крия, харесва ми да се показвам, а и с това да показвам на хората другата различна страна, скрита за обществото ни.

Как взе решение да го правиш в регионални медии, след като си работил като студент и в национални? Не мислиш ли, че изявата в регионален аспект те ограничава по някакъв начин?

Не, не мисля, че регионалният журналист е ограничен. Напротив още по-близо съм да хората и техните болки и радости. А повярвай ми хората се вълнуват повече от това, какво се случва около тях, отколкото в национален план. До голяма степен националните медии представят действителността в глобален план, но за обикновения човек глобален проблем или пък радост може да се окаже нещо много по-малко и свързано с мястото, където живее. Дори сега в предизборна обстановка, хората ще избират народни представители от регионите си, а очкаванията им са те да са загрижени именно за градовете и селата, от които ще бъдат избрани. Така, че работата на регионалните медии и журналисти изобщо не е маловажна, както съм чувал за добро или лошо от колеги, че тя е незначителна.

Някои от любимите ти жанрове са политика, икономика, социални дейности, но и светски живот. Изморяват ли те проблемите на града?

Не, имам достатъчно енергия, а и обичам това, с което се занимавам. Сърцето ми пулсира с ритъма на града. Защо да ме изморяват, това е професия. Никога не съм отказвал събитие или репортаж, щом вярвам, че след това ще има промяна в по-добра посока и даден проблем би бил решен, или пък би било интересно за зрителите да представиш постиженията на някого, да дадеш добрият пример.

Има ли и до каква степен светски живот във Велико Търново?

Има, разбира се. Това, че в национален план много хора на изкуството остават незабелязани, не означава, че те не работят със същия ентусиазъм и не се раздават за хората. Във Велико Търново има достатъчно добри и изявени актьори, музиканти, художници, колеги журналисти, фотографи, спортисти на световно ниво, бизнесмени и местни политици. Всички те заслужават уважението на обществото и добрата оценка за своята дейност или пък критиката, ако някъде не се представят добре.  

Коя среща със светска личност, в професионален план ще помниш винаги?

Няма да скрия, че съм правил интервюта с много популярни хора  от шоубизнеса и политиката и на национално ниво, не само от Велико Търново и региона. Срещи като тези с политици като президента Георги Първанов, Ирина Бокова, Радан Кънев, Юлияна Дончева, певиците Катя Близнакова, Глория, Росица Пейчева, Емилия и Галена, Джина Стоева, Краси Аврамов, спортистите Илияна Раева, Атанас Месечков, Станислав Недков, Илиян Киряков, Цанко Цветанов и Бончо Генчев, водещите от малкия екран Миглена Ангелова, Иво Сиромахов, писатели като Антон Тодоров, Христо Стоянов, Нидал Алгафари, психоложката Мадлен Алгафари и много други, никога няма да забравя. Списъкът е дълъг. От всяка среща съм научил нещо и то е оставило трайна следа в мен.

Пътя от нощния блок, фотоапарата, вестника, до микрофона и телевизионната камера в сутрешното ток – шоу е дълъг и труден. Имаш ли своите силни мигове, в някой от тези начини на изява?

Имам разбира се, както силни така и слаби моменти. Никога и за миг, обаче не съм си мислил да се откажа, постоянството за мен е много важно. Човек трябва да извърви пътя си, откажеш ли се - падаш от борда и толкова. Иначе, казано просто, колкото и да ми е било трудно, когато светнат сутрин прожекторите в студиото, забравям всичко и знам, че съм длъжен да бъда усмихнат, стегнат и да си свърша работата.

Случвало ли ти се е, да имаш усещане за провал, и какво правиш тогава?

Имал съм такива усещания, но съумявам да ги превърна в ефект или нещо забавно, за да изляза от ситуацията, особено в двучасово тв ток шоу всеки преди обед.

Съществува твърдение, че в днешно време и журналистиката не е това, което е била. Имаш ли своите идоли?

Журналистиката не се е променила много от първите сведения за нея още в древността с пиктографското писмо и по-късно и с първия немски вестник, тя винаги носи информация. По-важното тук е, че тя формира обществено мнение и когато дадена медия или журналист изкривяват информацията и с цел предават оцветеност, вече променят професията. Но това е световна практика, мисля и особено в динамичен политически свят като нашия, доста често ставаме свидетели на това. Но избора прави всеки журналист или медия.

Мислиш ли, че в днешно време регионалните журналисти са фактор в национален аспект?

Да, вярвам в това. Както казах по-горе, местният журналист е по-близо до хорара в регионите, където работи и вижда по-добре.

Може би няма да е пресилено, ако кажа, че откакто те познавам, ти мислиш и се занимаваш почти по 24 часа с твоята работа, дори когато си почиваш. Може ли да се нарече връзката ти с журналистиката „брак по любов“?

Може, да. Аз обичам професията си. Прави ме щастлив и въпреки, че отнема много време от денонощието ми, аз съм удовлетворен. Дори само един човек да ме срещне в месеца по улиците на града и да ме поздрави или благодари за определена тема, по която съм работил или представил, си струва.

Коя е следващата ти любов, в професионален и в житейски план?

Тази професия безспорно и много изморява, хубаво е според мен човек да си дава малко почивка, но смятам, че е трудно да се отделиш завинаги от журналистиката, тя е начин на живот. Планове за любов нямам, когато дойде тя не пита хахах J.

Автор: Деси Димитрова 

събота, 11 февруари 2017 г.

Телевизионерът Мирослав Дечев отмаря със спорт, фотография и екзотични пътешествия

В „Държавен вестник“ на Народното събрание журналистът участвал в изработването на 6 тома с официалните документи по присъединяването на България към ЕС
СПОРТ, ФОТОГРАФИЯ И ПЪТУВАНИЯ ДО ЕКЗОТИЧНИ ДЕСТИНАЦИИ И НАРОДИ, РАЗЛИЧНИ ОТ БЪЛГАРСКИЯ БИТ, са нещата, които търновският телевизионен водещ Мирослав Дечев практикува, за да релаксира, да презареди батериите или просто да избяга от стреса и натоварения ритъм на професията.
36-годишният репортер в една от местните кабелни телевизии е завършил книгоиздаване във ВТУ, а после и журналистика, профил „Печат“ в СУ. Работил е обаче в радио, в един от първите навремето „жълти“ новинарски сайтове в София – pisnami.com, където впрочем главен редактор е била съпругата на политика д-р Петър Берон – Маруся, а в последните 10 години е на телевизионното поприще. Така че не е работил в „истински вестник“, но пък е навъртял трудов стаж и солиден опит в… дирекция „Държавен вестник“ към Народното събрание. Там Миро попаднал, след като спечелил конкурс за страньор през 2006 г.
„Спецификата на това издание е доста по-различна. Не става дума за вестник, който информира с типичните репортажи, разследвания и история. Функцията му е да се публикуват всички приети законодателни актове и президентски укази и след тяхното обнародване те вече влизат в сила. Въпреки че изглежда малко суха работа, там всъщност ми беше много интересно“, разказва Мирослав. И допълва, че най-голямото предизвикателство по време на работата му в „Държавен вестник“ е била трудната задача за изработи „книжката“ с всичките официални документи по повод присъединяването на България към Европейския съюз. Това му отнело точно половин година, а Миро работил с екип от Външно министерство. А книжката всъщност се оказала издание от 6 тома с огромна по обем информация, като всяко томче е било по около 150 страници.
„Толкова много информация за всички тогавашни страни – членки на Евросъюза, мина през мен, толкова много неща научих, че вече съм европеист“, шегува се по този повод Мирослав Дечев. Другата нелека задача от онова време е публикуването на наредбата за трансплантации, по която екипът от няколко страньори и коректори също работил усърдно… „Тогава все още вестникът се правеше на паус, а не както сега дигитално. И въпреки че много внимавахме, се е случвало да допускаме грешки“, признава търновският телевизионер. От работата си в парламента той пази и добри спомени за не един и двама народни представители в тогавашния 40-и парламент, с които по стечение на обстоятелствата делили една сграда.
„ХОРАТА ВИЖДАТ ПОЛИТИЦИТЕ ПРЕДИМНО НА ЕКРАНА, А АЗ ИМАХ ВЪЗМОЖНОСТ ДА КОНТАКТУВАМ ВСЕКИ ДЕН С ТЯХ ПО ЧОВЕШКИ, в неформална обстановка. Често сме разменяли мисли по време на обедните ни почивки, дори някои от тях са споделяли за личния си живот. Че са подложени на огромен стрес и натоварване, как спят само по няколко часа, как се ядосват, когато невинаги могат да отговорят на очакванията. Това остава скрито за широката публика, защото с право българите искаме да имаме хубав живот, подобно на европейците и промените да се случат бързо. Но пък когато съм скъсявал дистанцията с политиците, съм си давам сметка, че те са просто хора като нас“, обяснява още Миро. И уточнява, че пази добри чувства към председателя на парламента по това време Георги Пирински, към бившия социален министър Христина Христова, търновските депутати Стоян Витанов и Димитър Абаджиев.
Вероятно заради по-близките си контакти следващият ангажимент на Мирослав Дечев е като политически пиар. Първият му клиент пък бил д-р Иван Манчев, който бе кандидат за кмет на Велико Търново от БСП на местните избори през есента на 2007 г. А в кампанията го поканил Нидал Алгафари, който от години е съпричастен към изборните кампании на лявата партия.
В последните десет години пък Мирослав Дечев води сутрешен тричасов телевизионен блок в един от кабелните оператори в старата столица. Има огромен и много богат архив, тъй като вече има зад гърба си хиляди интервюта с най-различни събеседници. За да се отърси от напрежението след тежък работен ден, телевизионерът всяка вечер тренира фитнес и борба, намира време и за плуване. Отскоро е запален любител фотограф, член на търновски фотоклуб и вече има участия в няколко изложби. Обича да снима предимно кадри от живота и събитията във Велико Търново. А на всеки три месеца журналистът се стреми да пътува в чужбина. Обиколил е почти цяла Европа и напоследък на дневен ред са екзотичните дестинации. Последните две от тях са били Обединените арабски емирства и кралство Мароко.
Елена ЧАМУРКОВА

неделя, 30 октомври 2016 г.

Великотърновският журналист Мирослав Дечев за мечтите, пътешествията и пътищата към модерния свят, богатството от култури и различността

Великотърновският журналист Мирослав Дечев за мечтите, пътешествията и пътищата, които го отвеждат в модерния свят, богатството от култури и различността. Една поговорка гласи, че: „Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му!“. В днешно време много хора си остават само с мечтите, но при Мирослав Дечев това не е така. Той ги държи здраво в ръцете си, и както обича да казва: „Харесва ми да се показвам!“. Вероятно и по тази причина е избрал работа, чрез която да се показва на екран. Той е репортер в местния телевизионен канал „Видеосат“ вече десета година. Водещ е на ток шоуто „След закуска“. Освен на екрана, Миро се показва и по друг начин, чрез таланта си на фотограф. Участва в поредица изложби, посветени на красотата на Търновград и на музиката. Като член на Tърновския фотоклуб, той всяка година участва със свои фотоси в традиционните изложби „Велико Търново – столица на джаза“ и „Велико Търново – щастие и магия”, посветена на празника на Старата столица. Това далече не е всичко, защото Мирослав Дечев има издадена стихосбирка „Споделено“, и епизодична роля във филм, посветен на Васил Левски. Казва, че неговата голяма мечта е да се снима в киното. Последната му осъществена мечта е пътуване до Обединените арабски емирства.

Обичаш да пътешестваш с приятели. Казват, че пътят ни учи да виждаме повече и да съдим по-малко. Съгласен ли си с това твърдение?

Обичам да пътувам, но често избирам дестинация с определена цел. Не съм привърженик на това да се отиде навсякъде, само защото е някакво пътуване и разнообразие. Трябва да имам любопитство към определено място, да съм прочел или чувал за него нещо, което ми е направило силно впечатление или е свързано с определена култура, личност и др. Иначе, определено пътуванията обогатяват и създават незабравими спомени. Що се отнася до това дали съдим по-малко, не си спомням някого да съм съдил за нещо или упреквал. Всеки човек е различен, обича да прави различни неща. Понякога за околните те остават неразбрани, но това е същността и уникалността на всеки – да прави това, което обича.

Какво ти дава, и какво ти взема едно пътешествие?

Зависи много каква е целта на пътуването, дали по работа или с цел забавление. Но, разбира се информацията и гледките, които човек получава на дадено място дават знания и възможност са сравнение, как живеят местните хора, по какво си приличаме и различаваме, многообразните култури, бит и ценности. Що се отнася до това, какво ми взема?…. ами понякога много средства и часове във въздуха, но и това си заслужава.

Как си набелязваш дестинациите, които ще посетиш? Имат ли твоите пътувания връзка с професията ти?

Както казах и по-горе, всяка дестинация е свързана най-малкото с някого или нещо, за което в нашия информационен век аз съм чул или прочел и ми е направило впечатление. Но тук трябва да поясня, че аз не се хвърлям да отида някъде си. Имам си предпочитания. Обичам сблъсъка на модерния и стария свят. Търся сравнението и отговор на въпросите ми защо някъде хората живеят по-добре, по-уредено и по-щастливо. Няма да скрия, че се удивлявам на ритъма на мегаполисите, динамиката, модерните архитектурни постижения, цивилизационния напредък. Харесвам и места с богата история, древни селища, културни обекти от световно значение. А връзката ми с професията е, че много пъти запечатвам с обектива интересни гледки, а аз както знаеш, обичам да снимам, и после да показвам на приятели впечатленията си. Защо не и да напиша нещичко по въпроса, за да се ориентират хората, на които им предстои да отидат на дадено място.

Последното ти пътуване беше до емирствата Дубай и Абу Даби в ОАЕ. Защо го избра и с какво те привлече тази държава?

Битува мнението, че Дубай е дестинация на разкрепостени и разглезени хора, харчещи милионите на мама и татко. Категорично мога да кажа, че това са митове и легенди. Страната се посещава от туристи от цял свят, които се удивляват на модерната ахритектура и амбициозните проекти, изградени върху пясъци и вода, изкуствените острови и стотиците небостъргачи, луксозните 5, 6 и 7-звездни хотели, забавленията и шопинга. Само това да видиш, си струва. Обединените арабски емирства е страна и с много богата култура и история. Тя е прочута и с това, че има железни закони и няма престъпност. Не може да се държиш чак толкова свободно на публични места, да употребяваш алкохол или наркотици, защото това може да ти развали осезаемо почивката. Всички хора са любезни и мили и въпреки, че в страната официална религия е ислямът, за туристите и работещите там, ако спазват благоприличие, едва ли с нещо ще им се промени начина на живот. Още нещо, ОАЕ се славят с един от най-високите стандарти на живот в света.  Там има всичко, местните живеят спокойно и организирано. На мен лично силно впечатление ми направи това, че независимо, че религията, която изисква хората да спазват определени норми на поведение и е възприета като нещо несветско, скрито и отдалечено от съвременния свят, хората са намерили формулата да живеят и да се възползват от модерните технологиите. Дори джамиите са климатизирани. А метрото, което се управлява електронно без шофьори, пък дава възможност на местните дами да пътуват в отделни класи и вагони – само за жени. И в това не виждам нещо притеснително. Дубай и Абу Даби са градове на свръхмодерността и лукса. За тях с пълна сила важат думите „няма невъзможни неща“. Излъскани до блясък метростанции, търговски центрове и обществени сгради, улици с по 6-7 ленти в едната посока, острови, изградени във водата, ултралуксозни яхти, изключително добре поддържани и чисти плажове и туристически зони, любезен персонал и не на последно място усещането, че държавата мисли за своите граждани – от сигурността им до тяхната образованост и възможности за реализация. Това са малка част от впечатленията ми. А когато застанеш до най-високата сграда в света Burj Khalifa в Дубай с нейните близо 900 метра, онемяваш… Да не говорим за Палм Джумейра, един от най-големите изкуствени острови, в който може да се намери всичко необходимо за един спокоен живот с много висок стандарт и удобства. Не мога да подмина архитектурният шедьовър Sheikh Zayed Grand Mosque в столицата Абу Даби  – храм изграден от бял мрамор, злато и седеф, с огромни полилеи, обсипани с кристали  Сваровски. А като любител на високите скорости и спортни автомобили, за мен беше страхотно изживяване да посетя  Ferrari World в Абу Даби. Мога още да споделям, но мисля, че успях да ти отговоря на въпроса защо избрах да посетя Дубай и Абу Даби и с какво ме привлякоха тези места.

Всяко пътуване до различно място е уникално само по себе си. С какво ще запомниш последното си пътуване и по какъв начин съхраняваш спомените си?

Най-вече с горещото и сухо време и луксът. Любимият ми сезон е лятото, но в арабската страна наистина бе много горещо, каквото е в по-голямата част от годината – почти 9 месеца. И въпреки това, хората там са помислили добре за това и са уредили въпроса. Климатизирани са почти всички обществени места, дори спирките на градския транспорт, така че престоят ми там беше комфортен и приятен. Интересно беше за мен, че продължава и продължава строителството на огромни комплекси, небостъргачи и обекти. Както по-горе стана дума, в Дубай се намира най-високата сграда в света и това е символ на технологичен напредък, на мощ и атрактивност пред света. И струва ми се там ще никнат още по-високи сгради и кули за в бъдеще.

Би ли се впуснал в приключение – пътешествие без смартфон или таблет в епохата и бума на дигиталните технологии?

Не, не бих. Това значи да се отрека от възможностите на новото време. Плюсовете на новите технологии са много повече от минусите. Категоричен съм в позицията си, че всеки човек трябва да има достъп до интернет и телефон в 21-ви век. В света, в който живеем, размирен, опасен, когато децата и близките ни са далеч от нас, приятели имат нужда от нас или просто идва време да си платим сметката за тока и единствената ни възможност да влезем в срок е смартфонът, не мисля, че трябва да се отказваме от това.  Не мисля и, че са чак толкова вредни. Има много по-опасни неща, като дрога, зависимости, алкохол, агресия, глад и военни конфликти. Телефонът, таблетът или всякакво друго средство за бърза комуникация в цял свят е необходимост, а не пречка. И това трябва да бъде ясно на противниците на новите технологии. Ако искаш просто да не те безпокои някой, ами изключи за известно време звука на телефона си, но ако си го захвърлил и ти потрябва….?

Възможно ли е в днешно време човек да бъде толкова голям, колкото са големи мечтите му, и до каква степен?

Да, аз сбъдвам мечтите си. И хората от близкото ми обкръжение виждат това най-добре. Какво значи да имаш голяма мечта. За едни мечтите ще изглеждат големи, за други това те ще са поредната цел.  Някога бъркаме тези две думи. Но повярвай ми, хубаво е да имаш мечта, но още по-хубав и сладък е пътят за нейното осъществяване. Тогава човек има мотивация, волята му расте, желанията са силни и той лесно преодолява много пречки. Ще дам един простичък пример с моята професия. Още когато бях дете, се влюбих в телевизията. Размечтах се как искам да съм част от нейната магия. И ето потърсих възможности да уча в тази сфера, намерих си добра работа и реализирах детската си мечта да бъда водещ в телевизия. И пътят, по който минах, не беше лек, но го извървях, натрупах опит и ето – сбъднах една моя мечта. В очите на другите, тя може да е малка или незначителна, но за мен си е сбъдната мечта и съм удовлетворен от това. Мечтите ни, това сме самите ние.

Обичаш да снимаш и участваш във фотоизложби. Би ли подредил фотоси със спомените от твоите интересни пътувания?

Много пъти съм мислил по този въпрос. Да, бих организирал такава изложба. Имам хиляди кадри от най-различни места по света и в България. Мисля, че би било чудесно повече хора да ги видят.

Съгласен ли си с твърдението, че човекът е човек, когато е на път?

Ами не много. Човек е такъв, какъвто е. И на път и в професията си, и в семейството си, всеки от нас си носи характера, с който е роден и той не се променя. Има обстоятелства, които могат да повлияят и да извадят на яве определени чувства или емоции, но те са моментни. Човек си е такъв, какъвто си е. Другото би било лицемерие.

Чувстваш ли се щастлив, когато пътуваш извън страната?

Понякога да, понякога не. Важно е и с кого пътуваш. Ако на седалката до теб в самолета или колата, влака има нещасни хора, мрънкащи и негативно настроени, ти неминуемо ще попиеш от тяхната енергия и е напълно възможно да ти се развали настроението, а от там и чувството на щастие. И обратното, ако си на романтична екскурзия или с любим човек, гадже, приятели, бизнес партньор, ще си щастлив. Ето аз например пътувам с приятели, с които имаме сходни възгледи за живота и често пътуванията ми с тях са истинско приключение.

Коя е следващата ти мечта и посока?

Мечти имам много, посоки също. Една от мечтите ми е хората в България да живеят по-добре и по-щастливо. Повярвай ми, независимо от трудностите, българският дух е устойчив и винаги намира изход. Много ме боли, че приятели избраха да живеят далеч от България, много… и това ме натъжава. Всеки път, когато  някой ми сподели, че заминава да живее някъде извън България, ми се къса сърцето. Представи си една майка как страда, или съпруга и съпруг са разделени, да не говорим за любими хора. Това е ужасно. Затова, хубаво е да пътува човек, но да се връща при корените си. А ако ме питаш коя е следващата ми дестинация, това е една държава в Африка. Но няма да издавам сега. Ще ти разкажа, когато я посетя и се върна жив и здрав.





Всеки човек може от малките радости в живота да си сглоби едно съвсем прилично щастие, са казали мъдри хора. Звучи банално, но е истина, че когато хората избират да виждат хубавото във всяка ситуация, сами да си създават хубави моменти и това е ключът към щастието. Човек не винаги може да бъде позитивен, но по-важно е да бъде заобиколен от щастливи хора и да създава щастливи ситуации. Всичко това може да бъде отнесено към личността и характера на журналиста, фотографа, пътешественик и приятел Мирослав Дечев. Както твърди самият той, всеки може да ги направи, не са велики открития и не претендират да променят живота ни, а само да ни усмихнат.

Автор: Десислава Димитрова