Река Янтра във Велико Търново замръзна

Река Янтра под Стамболовия мост във Велико Търново е скована от лед. Замръзването на реката от няколко дни се е превърнало в истинска атракция за гостите на града, дошли в старата столица, за да отпразнуват Коледа и Нова година. От 3 дни насам минималните температури в района на старата столица падат до минус 12-13 градуса, поради което реката замръзна. В два поредни дни Националният институт по метеорология и хидрология обяви жълт код за ниски температури  за Великотърновска област. Миналата година Янтра също бе обледена на места, най-вече около Южния пътен възел. Малко от жителите на Велико Търново знаят, че преди повече от сто години река  Янтра често била сковавана от лед, дебел около 30-50 см, и заедно с двете замръзнали блата при местността “Зеленка” се превръщала в предпочитано място за пързаляне. Това разказват днес   старите документи и вестници. Първоначално новото за града, но твърде популярно в Европа развлечение, било достъпно само за елита. По-късно то вече станало достояние и на по-широк кръг великотърновци. Пързалянето с кънки доставяло удоволствие на всички, тъй като давало възможност не само за спортуване, но и за срещи, разговори, делови и сърдечни запознанства, разказват уредници от Регионалния исторически музей във Велико Търново. По причудливо очертаните следи, оставени от кънките на леда, някои госпожици дори гадаели за евентуалната си предстояща женитба, както и за други, очаквани от всяка млада болярка добри събития. В миналото край ледената пързалка често свирел оркестър, поради което и старостоличаните, които не умеели да се “катаят”, с удоволствие посещавали този зимен център за развлечение. За още един любопитен факт разказват изворите на музея. В миналото децата и младежите обичали и друго, непознато за съвременниците ни занимание. Когато температурата в града падала до 26 градуса под нулата, те хвърляли нагоре вода и наблюдавали превръщането й в кристали още докато пада на земята. И досега възрастни великотърновци си спомнят с умиление за “блестящата и искряща красота на въздушния лед”. Минусовите температури, пързалянето с кънки и шейни – това били само частици от пъстрата мозайка на търновския зимен бит.

Смисълът, загубата на време, дефицитното бъдеще, чакането да се оправим са нещата, които обезверяват бългaрина

Георги Господинов е един от най-популярните и превеждани съвременни български писатели.  Георги Господинов е завършил българска филология в Софийския университет, по-късно става доктор по Нова българска литература към Института за литература на БАН с дисертация на тема „Поезия и медия: кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на ХХ век“ . Работи като литературовед в Института по литература на БАН от 1995. От 1998 до 2000 г. е преподавател в НБУ . Редактор е в „Литературен вестник“, седмичен колумнист е на в. „Дневник“ и редактор за България на излизалото в Оксфорд литературно списание „Orient Express“. Днес романите му и стихотворенията са едни от най-четените и продавани книги на бълагрския пазар. След едно проучване в библиотека във Велико Търново, се оказа, че Георги Господинов е най-предпочетеният автор от читателите на библиотеката през 2013-та година. Писателят посети за пореден път Старата столица.

Кои  са вашите читатели?

Разнообразни по възраст са. Най-малките ми читатели са 4-ти 5-ти клас и  се оказа, че ми зададоха веднъж най-смислените въпроси за мой текст след като са прочели разказа ми "Обащиняване". „Физика на тъгата” пък е предпочитана от младежи в 11-12 клас. Изненадан останах от една 92-годишна жена, която чакаше на опашка на панаира на книгата в София и ми обеща да живее още и да чака още да публикувам. В България четат все повече хора с професии далчени от литературата. Когато читателя ти каже за някоя история , че все едно той я е написал е голямо признание. От друга страна потребността от четене за всеки е различна. Един чете за развлечение, друг за утеха.

Какво е да си писател в Бълагария?

Различно е. Страшно много хора пишат, но малко от тях могат да живеят от литература. Не можеш да си писател и да се затвориш за това, което се случва на улицат, навън. Тук е пълно с истории.

Какви са основните теми на които се спирате в разказите си?

Отказаният свят е една от големите теми. Невъзможността да се излезе навън и да се види света. В България има хора, които до 1989 година не са напускали страната. Когато излезе „Естествен роман” беше и първото ми пътуване зад граница. Гледам винаги през очите на тези хора, които не са могли да пътуват.

Защо българина не сред щастливите хора? За  какво тъгува?

Смисълът, загубата на време, дефицитното бъдеще, чакането да се оправим са нещата, които обезверяват бългaрина и той все си казва дано да е по-добре за децата ни. И така едно поколение, което днес е на по 30-40 години остана все да чака да се оправи. Това натъжава много хора.

Върху какво работите, творите сега?

Пиша. Предвиждам да излезе една книга със стхотворения.

Мирослав Дечев

Първокласник опитал да удуши свой съученик, други пък често раздавали ритници и юмруци в клас

Първокласник опитал да удуши свой съученик, други пък често раздавали ритници и юмруци в клас, сочи доклад на РИО Велико Търново след направена анкета с учители относно агресията в училищата. Агресивното поведение на учениците, което са наблюдавали учителите през учебната 2013/2014 година са меко казано сряскащи. Повечето от тях описват сцени на бой с ритници и юмруци, съпроводени с истерични крясъци, агресивно поведение на родители към преподавателите, тормоз на ученици за удоволствие и назидание, агресивно поведение на ученици срещу техен съученик, за това, че има лоша хигиена и неугледен външен вид, опит на ученик в първи клас да удуши свой съученик, размяна на обидни думи и саморазправа, повишаване на тон срещу учители и жаргонни думи. Анкетата е проведена от експерти на РИО Велико Търново сред учители от 9 учебни заведения на територията на Великотърновска област. Тя касае нивата на агресия в училище и състоянието на интегрираното обучение. Проучването е направено сред 188 учители, от които 132-ма са класни ръководители. На въпроса „Били ли сте свидетели на агресивни прояви между ученици?”, 81% от учителите са отговорили утвърдително. На въпроса „Какви видове агресивни прояви сте наблюдавали” резултатите са повече от обезпокоителни, защото 127 педагози са станали свидетели на телесна агресия, пише в доклада изготвен от Регионалния инспекторат по образованието. Спортните занимания и социално-психологическите тренинги са най-ефективните методи за преодоляването на агресията в училище, смятат учителите по въпроса, как да се намалят и ограничат подобни прояви в класните стаи. 57 на сто от препитаните смятат, че в случаите на агресия от огромно значение е ролята на училищния психолог, останалите залагат на разговорите, гледането на филми, индивидуалната работа с ученика и извънкласните дейности. Повечето учители смятат, че комуникацията на ученици с други, които са със специални образователни способности е добра, което е добър знак за осъществяването на интеграцията на деца със СОП. Телесната и вербалната агресия са забелязани и в анкетата сред ресурсните учители, която е съпътстваща в изследването. В нея са участвали 37 педагози от Ресурсния център за обучение на деца със СОП във Велико Търново. И тук за справяне с проблема на преден план изникват спортните занимания и психологическите тренинги. Повишаването на квалификацията за обучение на деца и ученици със специални образователни потребности е сред водещите отговори на въпроса свързан с това дали такава е нужна сред ресурсните учители. 23 пък от тях смятат, че не е изградена добра архитектурна среда за различните деца, става ясно още от изготвения доклад на РИО Велико Търново.

Награди за телевизионна журналистика “Свети Влас” 2014

Награди за телевизионна журналистика “Свети Влас” 2014 За четвърта поредна година на 7 юни 2014 година ще се връчат единствените в България годишни „Награди за телевизионна журналистика “Св. Влас“. Наградите отличават знакови тв постижения, излъчени в българският телевизионен ефир в периода 1 март 2013 – 1 март 2014. Голямата награда “Свети Влас” и отличията в допълнителните категории се връчат на автори, които са работили в една доста бурна за медиите година. Тя роди нови формати, както и размествания в телевизионния ефир, нови позиции на известни продуценти, конфликти и обрати на пазара, в резултат на което се оформи по-различна телевизионна среда. Призът, „ГОЛЯМАТА НАГРАДА” е 15 000 лева и се присъжда за постижения в българската телевизионна журналистика. За поощрение на млади и иновативни журналисти и на автори с нестандартни проекти, ще се връчи „СПЕЦИАЛНА НАГРАДА ”. Паричната стойност е 5 000 лева. „НАГРАДА НА ТЕЛЕВИЗИОННИТЕ ЗРИТЕЛИ”. Носителят на тази награда ще бъде излъчен чрез допитване до общественото мнение чрез социологическа агенция. Паричната стойност на наградата е 5 000 лева. Тази година има специална награда за победителите от трите категории: уикенд в Италия, осигурена от популярна у нас винарска изба, чието седалище е в Северна Италия. Учредителите на Наградите за телевизионна журналистика “Свети Влас” номинираха за престижните отличия следните телевизионни журналисти: НОМИНАЦИИ за ГОЛЯМАТА НАГРАДА ЗА ТЕЛЕВИЗИОННА ЖУРНАЛИСТИКА 2014 Добрина Чешмеджиева Сибила и Асен Григорови Генка Шикерова и Константин Караджов Цветанка Ризова и Димитър Цонев Светослав Иванов Антон Хекимян Ани Цолова и Виктор Николаев Милен Цветков Сашо Диков Виктор Николаев Ива Николова Емил Кошлуков Мартин Карбовски Елена Йончева Емил Кошлуков Маргарита Михнева Иван Такев Веселин Дремджиев НОМИНАЦИИ ЗА НАГРАДАТА ЗА МЛАД ЖУРНАЛИСТ ИЛИ ОСОБЕН ПОГЛЕД Боряна Каменова и Спас Кьосев Камен Алипиев Надя Обретенова Ирен Леви и Иво Христов Мая Димитрова Светослав Иванов Антон Хекимян Десислава Ризова Васил Иванов Марин Николов Журналистическият екип на „Господари на ефира“ Томислав Русев, Ники Александров, Борис Касабов Константин Христов Иво Христов Христина Симеонова Мирослав Дечев Татяна Кьосева Ганиела Ангелова Наградите се присъждат на индивидуални автори или журналистически екипи, които демонстрират собствено лице, способност да упражнят позитивно обществено въздействие, да надграждат добрите традициите и да създават нещо ново, да използват и да пазят на висота българския език, да демонстрират обективност, естетическа отговорност, неподкупност, бърза професионална реакция, да използват и развиват по оригинален начин технологията на електронните медии. Курортът Свети Влас е мястото, където Наградата за телевизионна журналистика намери гостоприемно домакинство. Бляскавата церемония-концерт по връчването на престижните отличия ще се проведе на брега на морето в Летния театър на курорта на 7 юни 2014 г. от 21:30 ч. Учредители са: проф. Ивайло Знеполски – бивш министър на културата, директор на Института за изследване на близкото минало; Иван Гарелов – ТВ журналист; Любен Дилов-син – гл. редактор на сп. „L’Europeo”; Георги Тенев – писател; Копринка Червенкова – гл. редактор на в-к „Култура”; Димитър Найденов – преподавател по журналистика в СУ „Климент Охридски”; Стефан Димитров – композитор, директор на програма „Христо Ботев” на БНР; доц. Георги Лозанов – председател на СЕМ; Антони Георгиев – издател на списания “Vagabond”, “Go Greece”, “Highflights”; Павел Васев – директор на Народен театър „Иван Вазов”; Петко Бочаров – журналист-ветеран.

„Хубава работа, ама българска”

„Хубава работа, ама българска”

"Български работи" е последната книга на Иво Сиромахов. Авторът се срещна с читатели в книжарница "Хеликон" във Велико Търново, където сподели пред журналисти, защо е решил да напише книгата, какво според него значи „Хубава работа, ама българска”, и ще се промени ли българската народопсихология ?!

Защо „Български работи”?

Винаги съм казвал и съм се питал, защо има негативен смисъл това нещо, защо казваме българска работа за нещо, което не е донаправено, нещо, което не е както трябва, а не е обратното – да се гордеем със свършеното. И започнах да се замислям кои са типично българските работи. Понеже аз съм противник на обобщенията и на това да се говори, че  бълагрите са такива, гъците онакива, или пък американците са прости, германците са ограничени и така нататък. Не е честно, защото във всеки народ има и едното и другото. Но от друга страна има типично български работи, които ако отидеш някъде в чужбина няма да ги видиш. Например семейство  вика линейка за свой близък и след като дойде тя те набиват доктора. На дръг пък някой написал двойка на сина му, той вместо да се скара на сина си, отива в училище и набива учителя. Започнах да колекционирам типичните бълагрски работи и да търся защо са такива. И седнах да пиша. Разбрах, че много малко неща са се променили от времето на Бай Ганьо. Манталитетът си е останал същия, хората са същите, само предметите около нас са различни,  всички имаме смартфони, хубави телевизори, караме хубави коли, но за съжаление Гановщината си е останала, и то се е  оказала много устойчива.

Какво ново откривате за бълагрите в изследванията си?

Много бих искал да открия някаква промяна, но аз не я забелязвам. По-скоро се променят хората емигрирали в чужбина. Получвам обратна връзка от общуването си с приятели по интернет и главно във Facebook, хора живещи в Европа, Южна и Северна Америка и виждам, че там условията са ги променили за по-добро. Като че ли са станали по-дисциплинирани, по-работливи, научили са се да ценят своя и труда на другите, по-малко завистливи са. За съжаление забелязвам и обратното – чужденци, които идват да живеят в България за 2 години придобиват пък нашите черти, стават тарикати, започват да хитруват на дребно и ред други неща.

Какви са вашите съвети в книгата?

Това са иронични съвети.  Не е в мисленето ми и никога не съм си позволявал да давам акъл на хората. Ако някой много закъса и иска да напише хайдушка песен, аз съм му дал съвет, как точно да го направи. Или, как да напишем разказ, който да спечели награда в Европейския съюз, например. Писателят не може да бъде ментор. Трябва да влиза в диалог с читателите.

Все търсим грешките у другите! Защо си затваряме очите за нашите, за нещата, които ги парвим всички, защо живеем в един фалшив свят?

Защото според мен така ни харесва. Икаме да е мръсно, искаме да си хвърляме боклука през прозореца, да караме с 200 км в час по шосетата, да се покажем какви сме бабаити. Аз съм се замисля, защо в Бълагрия имаше  такъв култ към мутрите. Защо всеки като отиде някъде или седне в компания, все ще се намери някой да каже познавам един, който е бил от охраната на Карамански, но никой няма да ти се похвали, че познава еди кой си професор. В нас има култ към бабаитите. Хората си ги харесват. Те затова си ги избират и в политиката. Ето идват избори. Представете си хипотетично. Застават един срещу друг двама кандидати. Единият знае 4-5 езика, възпитан е, целува ръка на дамите, говори на Вие, облича се изискано, и до него сложим един бабаит, който ходи по анцуг, мирише леко на кисело, обаче е народен човек, говори просташки,  тупа журналистите по рамото, щипе журналистките.... Кой ще спечели според вас?... Ще спечели бабаита и то с 90%.  Оня другият няма как народа да го разпознае. Ама.. знаел езици! Като чуеш някой, че знае езици ставаш подозрителен, и си казваш, значи иска да се изкара по-умен и заработват националните комплекси.  И затова ще бъдат избрани хора, които нямат качества, ще пратим 17, от тях 15 няма да вършат никава рабоата там. Не виждам откъде може да се появи нещо по-различно. Вероятно ще има един двама подготвени, които ще измият срама.

  

Мирослав Дечев 

Будапеща - красота и дух

Космическият глас на Валя Балканска се понесе над дряновското село Царева ливада на връх Великден.

Космическият глас на Валя Балканска се понесе над дряновското село Царева ливада на връх Великден. Стотици се стекоха в централния парк на града за да видят и чуят песните на българската народна певица. Родопчанката омая с изпълненията си и мало и голямо, а раздаването на автографи и снимането с фенове на певицата продължи час след нейното слизане от сцената. Надарена с уникален глас, Валя Балканска покорява най-големите световни сцени. Нейната визитна картичка е "Излел е Делю хайдутин" - песен изпратена в Космоса през 1977 година. Съпроводът е на гайдаря Димитър Петковски. На празника в Царева ливада песента прозвуча под съпровода на  Петър Янев. От кметството, което се стопанисва от Детелина Кьосова бяха подготвили още редица изненади. Кръшни хора извиха жителите и гостите на старопланинското селце заедно с фолклорният състав "Сидер Войвода", който зарадва хората с няколко танца от Северняшката област. За най-малките бяха организирани много игри и награди.

Един ден на

За Любословие. БГ, нашия и колега и кореспондент Мирослав Дечев ни разказва за ежедневието на регионален журналист:

6 и 30 е. Алармата на телефона напомня може би за трети път, че е време да ставам. Като на лента пред пред очите ми преминават кадрите от неслучилия се ден. Само преди няколко часа съм прегледал десетки агенции, e-мейли, Facebook и Twitter и знам какви събития да очаквам днес във Велико Търново. След още 3-4 минути ставам от леглото и право в банята. Въпросите, които искам да задам на първите си събеседници за деня вече се въртят в главата ми. Идва ред на кафето. Докато отпивам първите глътки, а на дивана ме чакт най-малко две ризи за гладене, вече съм провел и няколко телефонни разговора. Трябва да сложа и нещо в стомаха си, мисля. Залагам на нещо здравословно – обикновено две ябълки, кофичка кисело мляко, препечена филийка от типов хляб, намазана с немско масло. Готов съм за новия ден. И идва момента, когато надниквам навън – О, не! Сняг! Сега пътуването ми до телевизията ще се превърне във върховно приключение. Започвам да си представям улиците, по които най-бързо ще се придвижа без да закъсам някъде с колата си. След час трябва да съм в ефир. Тръгвам. По пътя до колата успявам, колкото и да ми е трудно да кажа няколко пъти „Добро утро”, като не винаги съм убеден, че хората, които поздравявам по тъмно със сигурност ги и познавам, но все пак възпитание – добро или лошо.И ето го първият стрес за деня. Радиото в колата ми напомня, че ми остават няколко минути до първия поздрав, който ще отправя към зрителите. Пристигам в офиса. Влизам в гримьорната, където с малко по-категоричен грим успявам да залича остатъците от недоспиването. Предстои преглед на печата, подбирам най-важните заглавия, доуточнваме с ефирния оператор сценария и Старт. Каш и започваме. Докато откривам предаването, чувам глухо, че телефона ми отново звъни, захвърлен в бързината някъде в апаратната. И тогава през мен преминава най-страшната мисъл за един тв водещ – ами, ако някой от събеседнците ми иска да се свържи и да ми съобщи, че отказва гостуването си, закъснява или пък нещо му се е случило.??? Ужас, само колеги телевизионери, знаят какво значи това! А може би, приятел иска съдействие от нашата медия. Не знам, но съзнанието ми работи на пълни обороти. И всичко това, докато аз трябва да съм усмихнат пред камерата, защото зрителя изобщо не го интересува как се чувствам… И така 2 часа – разговори с гости, информация, понякога забавления, понякога малко тъга, темите са разнообразни, но безспорно интересни и актуални за една регионална медия. И ето прожекторите угасват и в ума ми идват най-хубавите въпроси, онези, които си намислих, докато бях под душа и исках непременно да ги задам, но не успях. Дали не ми стигна времето или разговора тръгна в друга посока, вече сякаш нямаше голямо значение… Махам си грима, излзам от студито и сядам пред компютъра, където в морето от информация, съобщения, молби, бележки, трябва да избера най-важното за зрителите, най-актуалното, за да продължа да му бъда полезен през целия ден. На помощ идва екипът, с когото решаваме как да действаме. Междувременно съм получил още около 20-тина съобщения по мобилния. Оговарям срещите си. Докато приключа с последната, знам, че закъсмявам за първата. Тръгваме с оператора. Днес ще посетя Общината, където кмета Даниел Панов ще обясни през местни журналисти защо Велико Търново заслужава най-много да бъде културната столица на Европа през 2019-та, но ето, че пак някой звъни. „Кола изгоря в центъра на Старата столица!.” Чувам в слушалката и плановете се променят. Мисля си, докато пътувам, че още една разбита човешка съдба, ще стане достояние на публиката, гадно е но, това все пак ми е работата. Не знам какво да очаквам, но нима един хирург, знае какво ще се случи, преди да прокара скалпела през тялото на пациента си….? Колеги се суетят около мястото, фоторепортери снимат, а на другия край на града малди хора, ученици от Американския колеж раздават беплатни прегръдки, за да отбележат Международния ден на прегръдката. Ех, какво нещо е живота – „Шампанско и сълзи”, както се пее. И като човек, на който не са му чужди социалните проблеми в града, не мога да се задоволя само с прегръдки, взривени джипове и пресконференция на кмета. Искам да видя и малко кръв… Какво са новини без кръв в днешно време? Знам, че тук по-деликатните и лабилните, ще си кажат, а не може ли без това? Не, не може, няма да си затварям очите и тези на зрителите, само защото искаме света ни да е розов. Той е шарен и не винаги красив, просто защото ние сме го направили такъв и нямам право да излъжа аудиторита. Знам, че колеги и редактори ще ме подкрепят, но лицемерно ще заявят друго. И хоп, отправям се към болницата, където група от 20 млади мъже, обединени от рок музиката, даряват кръв, за да попълнят празните донорски банки и да спясят поне два живота. Момчетата са спокойни и уверени, и вярват в доброто. И сега, когато кошницата ми е пълна с новини, трябва да съумея да ги предствя и по-най добрият начин на зрителите. Тук идва на помощ редакторът. Но колкото и да редактираш един текст или картина, емоцията на журналиста не може да бъде скрита. Не съм обядвал, а е около 16 часа. Емисията наближава. Последни редакции, докато се стигне до консенсус по казуса, коя е водещата тема, за която нашите зрители първи ще разберат. С нетърпение монтирам и последните кадри от репортажа с прегръдките, всички хора на тях са усмихнати. Какъв по-хубав завършек на деня. Завършек ли, всъщност деня на журналиста не свършва, той е с продължителност 24 часа. И така емисията тече. Успявам да хапна нещо на крак. Вечерта наближава, удовлетворен съм, но нещо ми липсва, може би малко любов. Е няма да е тази вечер, обещах на приятели да отида на техен концерт, а приятелката ми и без друго е до 22.00 на работа. Може би ще се видим сутринта. Концертът мина, забавлявах се. Потеглям с колата на път за вкъщи и изведнъж – труп на пътя. Жена колабира. Единственото, което мога да направя е да се обадя на 112. Давам си името и адреса и чакам. Докато пристигне екипът на Спешна помощ, решавам да направя и няколко снимки, пак е гадно знам, какво ще си кажете, но ги правя. Винаги с мен нося фотоапарат, ако той засече, ползвам мобилния си телефон. Между другото обявил съм случилото се и във Фейса, с цел приятели да ми помогнат ако се наложи. И така вече е около 23 часа. А, аз още съм не съм се прибрал у дома /не се оплавам/. Просто исках да имам повече енергия и сили да свърша още много работа, да бъда полезен на повече хора, но явно човешкото същество има предел. Прибирам се, вкъщи всички спят. Имам още няколко мои минути, пуша и анализирам деня. Определям го като успешен. Работих, бях здрав, помагах, успях и да се усмихвам, лошто е по-малко…

Автор: Мирослав Дечев

Game of Thrones

Стотици великотърновци посрещнаха Тронът от Game of Thrones на площада пред Царевец. Старата столица е първата спирка от Националното турне на култовия трон. Той тежи 134 кг и е висок 2,20 метра. За пръв път е в България.

https://www.facebook.com/photo.php?v=10200976528014070&set=vb.1792621139&type=2&theater

https://www.facebook.com/photo.php?v=275308812634939

Баба Марта на файтон

Баба Марта пристигна на файтон във Велико Търново. Точно в 10 часа по улиците на града се движеше окичен с мартеници файтон, от който Баба Марта и нейната Мартенка раздаваха на минувачи мартенички за здраве. Веселата баба спря за поздрав пред театъра "Константин Кисимов", където си направи и десетки снимки с малчугани от различни училища и детски градини. 

Протест на природозащитници

Десетки протестиращи излязоха в центъра на Велико Търново тази вечер в подкрепа на исканията за опазване на зелените територии от застрояване. Отново бе поставен въпросът с гората на квартал "Картала" в Старата столица. На плакати разпънати от защитниците на природата пишеше "Децата от Търново плачат за гората" и "Не ни убивайте". Протестът се проведе пред паметника "Майка България". Обявено бе, че Странджа все още е в опасност, въпреки решението на регионалния министър да спре прилагането на Общия устройствен план на Община Царево. Организатор на протеста е Новоучреденото сдружение Г.О.Р.А., чийто председател е Радослав Филипов. В екоакцията участваха и членове на сдружение „Велико Търново за гората”, които от няколко години се борят срещу застрояването на гората край великотърновския квартал „Картала”. Хората са непреклонни и твърдят, че е недопустимо да се строи в зелените площи и ако има воля от администрацията и властимащите, това може да спре. Унищожаването на гората на Картала  касае всички жители на града, предупреди Евгени Коев, който е секретар на Туристическо дружество “Академик”. Трябва да се направи всичко необходимо да се запази статутът на гората, бяха единодушни протестиращите.

Глория - Не остарявай, мамо [HQ] (+плейлист)

Едно интервю с Бончо Генчев

Илия Георгиев за Вип Брадър и Денсинг старс пред Мирослав Дечев

Василица

В Рилския манастир

Медиите на Велико Търново

Велико Търново по нищо не отстъпва на другите големи областни градове по отношение на медийната си среда. На територията на града функционират различни по вид медии, сред които радиостанции, телевизии, интернет медии, информационни агенции и вестници. Разпределението между електронни, печатни и интернет медии е почти по равно. Тенденция обаче е появата на все повече онлайн издания. Три са телевизиите, които имат собствена програма с регионални новини и предавания – две кабелни и една интернет телевизия. Кабелна телевизия „Видеосат“, покрива градовете Велико Търново, Горна Оряховица, Свищов, Елена, Килифарево, Долна Оряховица, Полски Тръмбеш, Дебелец. Тя е член на Българската асоциация на кабелните комуникационни оператори. Другата кабелна телевизия е “Евроком Царевец”. Тя е с широко обхватен формат на програмата, комбинираща актуални новини от страната и региона, публицистични и информационни предавания. И третата е Интернет телевизията Еurofolk TV, която се намира на интернет адрес http://www.eaff.eu. Тя е част от Европейската асоциация на фолклорните фестивали. Нейната програма главно е насочена към бълграския фолкор, съхраняването и разпространението му по света. Сериозно представени са печатните медии в региона. Два са всекидневниците, които се издават във Велико Търново, списват новини и рубрики от цялата област. Това са Областните вестници „Борба” и “Янтра ДНЕС”. Те разполагат и с онлайн съдържание. Ресорите и за двата са политика, икономика, местна власт, обществени и социални проблеми, култура, образование, младежки дейности и спорт. Три са и основните лидери в радиоефира – Дарик радио и Радио “Фокус” Велико Търново и Радио „Фаворит”, които също разполагат и със сайтове. На територията на града работят две информационни агенции. С кореспондентски офис в старата столица разполага Българската телеграфна агенция. Другата  е Общинската информационна агенция - Велико Търново, с адрес http://radiovelikotarnovo.com Сред онлайн медиите е разпространен  сайтът Север.бг, в който място намират рубрики като Новини, Култура, Полезни съвети, Чешити, Добрата новина, Интервюта. В него се намира информация от няколко области на Северна България. От няколко години в старата столица работи виртуалната медия Tarnovo.bg В него се публикуват новини, бизнес, историческа и туристическа информация, предстоящи събития, официална информация от местните власти.  Официалният сайт на Община Велико Търново, който се намира на интернет адрес http://veliko-tarnovo.net също се причислява към онлайн медиите, които предлагат актуални новини от региона. Актуален е сайтът www.vtnovini.com, който е насочен главно към събития от региона. Популярно място сред виртуалните медии е блогът „Да живееш във Велико Търново”, с интернет адрес http://myvelikoturnovo.com Над него работят три момичета, които събират истории за хора, които знаят как да променят съдбата си и го правят всеки ден, които могат да превърнат ежедневието в поезия или роман. Regnews.net също се бори за лидерските позиции сред онлайн медиите в региона. В нея място намира политиката, спорта, криминални новини, общество и др. И на последно място, но не по важност е спортният сайт на Велико Търново и региона  http://sport-vt.com  Слоганът му е: “Спортът в региона – в реално време”. Предлага актуална информация за спортните прояви, като освен текущи новини, предлага на читателите си предаване на живо на мачовете на великотърновските отбори. През 2013-та година във Велико Търново се проведе Деветата световна среща на българските медии. Темата бе „Националните каузи и българските медии”. Инициатори на световния форум бяха БТА и Асоциацията на българските медии по света. Срещата е ежегодна и се организира от 2005 г. Домакини досега са били София, Чикаго, Рим, Мадрид, Бургас и Варна, Виена, Амстердам и Букурещ. 

Един мой ден

6 и 30 е. Алармата на телефона напомня може би за трети път, че е време да ставам. Като на лента пред пред очите ми преминават кадрите от неслучилия се ден. Само преди няколко часа съм прегледал десетки агенции, e-мейли, Facebook и Twitter и знам какви събития да очаквам днес във Велико Търново. След още 3-4 минути ставам от леглото и право в банята. Въпросите, които искам да задам на първите си събеседници за деня вече се въртят в главата ми. Идва ред на кафето. Докато отпивам първите глътки, а на дивана ме чакт най-малко две ризи за гладене, вече съм провел и няколко телефонни разговора. Трябва да сложа и нещо в стомаха си, мисля. Залагам на нещо здравословно – обикновено две ябълки, кофичка кисело мляко, препечена филийка от типов хляб, намазана с немско масло. Готов съм за новия ден. И идва момента, когато надниквам навън – О, не! Сняг! Сега пътуването ми до телевизията ще се превърне във върховно приключение. Започвам да си представям улиците, по които най-бързо ще се придвижа без да закъсам някъде с колата си. След час трябва да съм в ефир. Тръгвам. По пътя до колата успявам, колкото и да ми е трудно да кажа няколко пъти „Добро утро”, като не винаги съм убеден, че хората, които поздравявам по тъмно със сигуност ги и познавам, но все пак възпитание – добро или лошо. И ето го първият срес за деня. Радиото в колата ми напомня, че ми остават няколко минути до първия поздрав, който ще отправя към зрителите. Пристигам в офиса. Влизам в гримьорната, където с малко по-категоричен грим успявам да залича  остатъците от недоспиването. Предстои преглед на печата, подбирам най-важните заглавия, доуточнваме с ефирния оператор сценария и Старт. Каш и започваме. Докато откривам предаването, чувам глухо, че телефона ми отново звъни, захвърлен в бързината някъде в апаратната. И тогава през мен преминава най-страшната мисъл за един тв водещ – ами, ако някой от събеседнците ми иска да се свържи и да ми съобщи, че отказва гостуването си, закъснява или пък нещо му се е случило.??? Ужас, само колеги телевизионери, знаят какво значи това!  А може би, приятел иска съдействие от нашата медия. Не знам, но съзнанието ми работи на пълни обороти. И всичко това, докато аз трябва да съм усмихнат пред камерата, защото зрителя изобщо не го интересува как се чувствам... И така 2 часа – разговори с гости, информация,  понякога забавления, понякога малко тъга, темите са разнообразни, но безспорно интересни и актуални за една регионална медия. И ето прожекторите угасват и в ума ми идват най-хубавите въпроси, онези, които си намислих, докато бях под душа и исках непременно да ги задам, но не успях. Дали не ми стигна времето или разговора тръгна в друга посока, вече сякаш нямаше голямо значение... Махам си грима, излзам от студито и сядам  пред компютъра, където в морето от информация, съобщения, молби, бележки, трябва да избера най-важното за зрителите, най-актуалното, за да продължа да му бъда полезен през целия ден. На помощ идва екипът, с когото решаваме как да действаме. Междувременно съм получил още около 20-тина съобщения по мобилния. Оговарям срещите си. Докато приключа с последната, знам, че закъсмявам за първата. Тръгваме с оператора. Днес ще посетя Общината, където кмета Даниел Панов ще обясни през местни журналисти защо Велико Търново заслужава най-много да бъде културната столица на Европа през 2019-та, но ето, че пак някой звъни. „Кола изгоря в центъра на Старата столица!.” Чувам в слушалката и плановете се променят. Мисля си, докато пътувам, че още една разбита човешка съдба, ще стане достояние на публиката, гадно е но, това все пак ми е работата. Не знам какво да очаквам, но нима един хирург, знае какво ще се случи, преди да прокара скалпела през тялото на пациента си....? Колеги се суетят около мястото, фоторепортери снимат, а на другия край на града малди хора, ученици от Американския колеж раздават беплатни прегръдки, за да отбележат Международния ден на прегръдката. Ех, какво нещо е живота – „Шампанско и сълзи”, както се пее. И като човек, на който не са му чужди социалните проблеми в града, не мога да се задоволя само с прегръдки, взривени джипове и пресконференция на кмета. Искам да видя и малко кръв... Какво са новини без кръв в днешно време? Знам, че тук по-деликатните и лабилните, ще си кажат, а не може ли без това? Не, не може, няма да си затварям очите и тези на зрителите, само защото искаме света ни да е розов. Той е шарен и не винаги красив, просто защото ние сме го направили  такъв и нямам право да излъжа аудиторита. Знам, че колеги и редактори ще ме подкрепят, но лицемерно ще заявят друго. И хоп, отправям се към болницата, където група от 20 млади мъже, обединени от рок музиката, даряват кръв, за да попълнят празните донорски банки и да спясят поне два живота. Момчетата са спокойни и уверени, и вярват в доброто. И сега, когато кошницата ми е пълна с новини, трябва да съумея да ги предствя и по-най добрият начин на зрителите. Тук идва на помощ редакторът. Но колкото и да редактираш един текст или картина, емоцията на журналиста не може да бъде скрита. Не съм обядвал, а е около 16 часа. Емисията наближава. Последни редакции, докато се стигне до консенсус по казуса, коя е водещата тема, за която нашите зрители първи ще разберат. С нетърпение монтирам и последните кадри от репортажа с прегръдките, всички хора на тях са усмихнати. Какъв по-хубав завършек на деня. Завършек ли, всъщност деня на журналиста не свършва, той е с продължителност 24 часа. И така емисията тече.  Успявам да хапна нещо на крак. Вечерта наближава, удовлетворен съм, но нещо ми липсва, може би малко любов. Е няма да е тази вечер, обещах на приятели да отида на техен концерт, а приятелката ми и без друго е до 22.00 на работа. Може би ще се видим сутринта. Концертът мина, забавлявах се. Потеглям с колата на път за вкъщи и изведнъж – труп на пътя. Жена колабира. Единственото, което мога да направя е да се обадя на 112. Давам си името и адреса и чакам. Докато пристигне екипът на Спешна помощ, решавам да направя и няколко снимки, пак е гадно знам, какво ще си кажете, но ги правя. Винаги с мен нося фотоапарат, ако той засече, ползвам мобилния си телефон. Между другото обявил съм случилото се и във Фейса, с цел приятели да ми помогнат ако се наложи. И така вече е около 23 часа. А, аз още съм не съм се прибрал у дома /не се оплавам/. Просто исках да имам повече енергия и сили да свърша още много работа, да бъда полезен на повече хора, но явно човешкото същество има предел. Прибирам се, вкъщи всички спят. Имам още няколко мои минути, пуша и анализирам деня. Определям го като успешен. Работих, бях здрав, помагах, успях и да се усмихвам, лошто е по-малко.........