Един мой ден

6 и 30 е. Алармата на телефона напомня може би за трети път, че е време да ставам. Като на лента пред пред очите ми преминават кадрите от неслучилия се ден. Само преди няколко часа съм прегледал десетки агенции, e-мейли, Facebook и Twitter и знам какви събития да очаквам днес във Велико Търново. След още 3-4 минути ставам от леглото и право в банята. Въпросите, които искам да задам на първите си събеседници за деня вече се въртят в главата ми. Идва ред на кафето. Докато отпивам първите глътки, а на дивана ме чакт най-малко две ризи за гладене, вече съм провел и няколко телефонни разговора. Трябва да сложа и нещо в стомаха си, мисля. Залагам на нещо здравословно – обикновено две ябълки, кофичка кисело мляко, препечена филийка от типов хляб, намазана с немско масло. Готов съм за новия ден. И идва момента, когато надниквам навън – О, не! Сняг! Сега пътуването ми до телевизията ще се превърне във върховно приключение. Започвам да си представям улиците, по които най-бързо ще се придвижа без да закъсам някъде с колата си. След час трябва да съм в ефир. Тръгвам. По пътя до колата успявам, колкото и да ми е трудно да кажа няколко пъти „Добро утро”, като не винаги съм убеден, че хората, които поздравявам по тъмно със сигуност ги и познавам, но все пак възпитание – добро или лошо. И ето го първият срес за деня. Радиото в колата ми напомня, че ми остават няколко минути до първия поздрав, който ще отправя към зрителите. Пристигам в офиса. Влизам в гримьорната, където с малко по-категоричен грим успявам да залича  остатъците от недоспиването. Предстои преглед на печата, подбирам най-важните заглавия, доуточнваме с ефирния оператор сценария и Старт. Каш и започваме. Докато откривам предаването, чувам глухо, че телефона ми отново звъни, захвърлен в бързината някъде в апаратната. И тогава през мен преминава най-страшната мисъл за един тв водещ – ами, ако някой от събеседнците ми иска да се свържи и да ми съобщи, че отказва гостуването си, закъснява или пък нещо му се е случило.??? Ужас, само колеги телевизионери, знаят какво значи това!  А може би, приятел иска съдействие от нашата медия. Не знам, но съзнанието ми работи на пълни обороти. И всичко това, докато аз трябва да съм усмихнат пред камерата, защото зрителя изобщо не го интересува как се чувствам... И така 2 часа – разговори с гости, информация,  понякога забавления, понякога малко тъга, темите са разнообразни, но безспорно интересни и актуални за една регионална медия. И ето прожекторите угасват и в ума ми идват най-хубавите въпроси, онези, които си намислих, докато бях под душа и исках непременно да ги задам, но не успях. Дали не ми стигна времето или разговора тръгна в друга посока, вече сякаш нямаше голямо значение... Махам си грима, излзам от студито и сядам  пред компютъра, където в морето от информация, съобщения, молби, бележки, трябва да избера най-важното за зрителите, най-актуалното, за да продължа да му бъда полезен през целия ден. На помощ идва екипът, с когото решаваме как да действаме. Междувременно съм получил още около 20-тина съобщения по мобилния. Оговарям срещите си. Докато приключа с последната, знам, че закъсмявам за първата. Тръгваме с оператора. Днес ще посетя Общината, където кмета Даниел Панов ще обясни през местни журналисти защо Велико Търново заслужава най-много да бъде културната столица на Европа през 2019-та, но ето, че пак някой звъни. „Кола изгоря в центъра на Старата столица!.” Чувам в слушалката и плановете се променят. Мисля си, докато пътувам, че още една разбита човешка съдба, ще стане достояние на публиката, гадно е но, това все пак ми е работата. Не знам какво да очаквам, но нима един хирург, знае какво ще се случи, преди да прокара скалпела през тялото на пациента си....? Колеги се суетят около мястото, фоторепортери снимат, а на другия край на града малди хора, ученици от Американския колеж раздават беплатни прегръдки, за да отбележат Международния ден на прегръдката. Ех, какво нещо е живота – „Шампанско и сълзи”, както се пее. И като човек, на който не са му чужди социалните проблеми в града, не мога да се задоволя само с прегръдки, взривени джипове и пресконференция на кмета. Искам да видя и малко кръв... Какво са новини без кръв в днешно време? Знам, че тук по-деликатните и лабилните, ще си кажат, а не може ли без това? Не, не може, няма да си затварям очите и тези на зрителите, само защото искаме света ни да е розов. Той е шарен и не винаги красив, просто защото ние сме го направили  такъв и нямам право да излъжа аудиторита. Знам, че колеги и редактори ще ме подкрепят, но лицемерно ще заявят друго. И хоп, отправям се към болницата, където група от 20 млади мъже, обединени от рок музиката, даряват кръв, за да попълнят празните донорски банки и да спясят поне два живота. Момчетата са спокойни и уверени, и вярват в доброто. И сега, когато кошницата ми е пълна с новини, трябва да съумея да ги предствя и по-най добрият начин на зрителите. Тук идва на помощ редакторът. Но колкото и да редактираш един текст или картина, емоцията на журналиста не може да бъде скрита. Не съм обядвал, а е около 16 часа. Емисията наближава. Последни редакции, докато се стигне до консенсус по казуса, коя е водещата тема, за която нашите зрители първи ще разберат. С нетърпение монтирам и последните кадри от репортажа с прегръдките, всички хора на тях са усмихнати. Какъв по-хубав завършек на деня. Завършек ли, всъщност деня на журналиста не свършва, той е с продължителност 24 часа. И така емисията тече.  Успявам да хапна нещо на крак. Вечерта наближава, удовлетворен съм, но нещо ми липсва, може би малко любов. Е няма да е тази вечер, обещах на приятели да отида на техен концерт, а приятелката ми и без друго е до 22.00 на работа. Може би ще се видим сутринта. Концертът мина, забавлявах се. Потеглям с колата на път за вкъщи и изведнъж – труп на пътя. Жена колабира. Единственото, което мога да направя е да се обадя на 112. Давам си името и адреса и чакам. Докато пристигне екипът на Спешна помощ, решавам да направя и няколко снимки, пак е гадно знам, какво ще си кажете, но ги правя. Винаги с мен нося фотоапарат, ако той засече, ползвам мобилния си телефон. Между другото обявил съм случилото се и във Фейса, с цел приятели да ми помогнат ако се наложи. И така вече е около 23 часа. А, аз още съм не съм се прибрал у дома /не се оплавам/. Просто исках да имам повече енергия и сили да свърша още много работа, да бъда полезен на повече хора, но явно човешкото същество има предел. Прибирам се, вкъщи всички спят. Имам още няколко мои минути, пуша и анализирам деня. Определям го като успешен. Работих, бях здрав, помагах, успях и да се усмихвам, лошто е по-малко.........