Великотърновецът
Мирослав Дечев е от младата генерация регионални журналисти. Отдал е себе си на
тази професия в различните й форми повече от 14 години.
Вечно усмихнат и забързан, тичащ към някое следващо събитие, това е ежедневието
на телевизионния журналист, водещ и репортер. Преди да започне да се занимава с
журналистика, обаче е знаел, че ще работи именно и точно това. Следва мечтата
си последователно и целенасочено. Завършил e
средното си образование в Старопрестолната гимназия по икономика, и вместо да
работи като икономист, тoй
тръгва в съвсем друга професионална посока.
Какви
са причините за това?
Увличах се от малък по
публичните професии. Чуждо
за тийнейжърите на моята възраст, ме вълнуваха много обществени въпроси, бях
вповече непримирим и малко дори бунтар. Избрах журналистиката, защото вярвах,
че хората, занимавщи се с това променят света и дават гласност на проблемите.
Положих усилия и завърших Софийския университет и така започна кариерата ми.
Кой
е твоя откривател за журналистиката?
Нямам откривател, с моя
състудентка решихме да се пробваме като водещи в нощния блок на великотърновско
радио и така през 2003-та прозвуча гласа ми за първи път в ефира на радио „Фаворит”.
Попаднах на прекрасен екип. Там направих и първото си интервю. От тогава съм
влюбен в професията и не бих я заменил с друга.
През
годините си се развивал в няколко посоки в професията. Започнал си казваш като радиоводещ
в нощен блок, след това в онлайн вестник, различни информационни агенции и
сайтове. Какво е общото и различното в начините ти на себеизява?
Винаги съм следвал истината и
критичността, различни са само средствата, чрез които се изявявам. Не крия, харесва
ми да се показвам, а и с това да показвам на хората другата различна страна,
скрита за обществото ни.
Как
взе решение да го правиш в регионални медии, след като си работил като студент
и в национални? Не мислиш ли, че изявата в регионален аспект те ограничава по
някакъв начин?
Не, не мисля, че регионалният
журналист е ограничен. Напротив още по-близо съм да хората и техните болки и
радости. А повярвай ми хората се вълнуват повече от това, какво се случва около
тях, отколкото в национален план. До голяма степен националните медии представят
действителността в глобален план, но за обикновения човек глобален проблем или
пък радост може да се окаже нещо много по-малко и свързано с мястото, където
живее. Дори сега в предизборна обстановка, хората ще избират народни
представители от регионите си, а очкаванията им са те да са загрижени именно за
градовете и селата, от които ще бъдат избрани. Така, че работата на
регионалните медии и журналисти изобщо не е маловажна, както съм чувал за добро
или лошо от колеги, че тя е незначителна.
Някои
от любимите ти жанрове са политика, икономика, социални дейности, но и светски
живот. Изморяват ли те проблемите на града?
Не, имам достатъчно енергия, а и обичам това, с което се
занимавам. Сърцето
ми пулсира с ритъма на града. Защо да ме изморяват, това е професия.
Никога не съм отказвал събитие или репортаж, щом вярвам, че след това ще има
промяна в по-добра посока и даден проблем би бил решен, или пък би било
интересно за зрителите да представиш постиженията на някого, да дадеш добрият
пример.
Има ли и
до каква степен светски живот във Велико Търново?
Има, разбира се. Това, че в национален план много хора на
изкуството остават незабелязани, не означава, че те не работят със същия
ентусиазъм и не се раздават за хората. Във Велико Търново има достатъчно добри
и изявени актьори, музиканти, художници, колеги журналисти, фотографи,
спортисти на световно ниво, бизнесмени и местни политици. Всички те заслужават
уважението на обществото и добрата оценка за своята дейност или пък критиката,
ако някъде не се представят добре.
Коя
среща със светска личност, в професионален план ще помниш винаги?
Няма да скрия, че съм правил интервюта с много популярни
хора от шоубизнеса и политиката и на национално
ниво, не само от Велико Търново и региона. Срещи като тези с политици като президента
Георги Първанов, Ирина Бокова, Радан Кънев, Юлияна Дончева, певиците Катя
Близнакова, Глория, Росица Пейчева, Емилия и Галена, Джина Стоева, Краси
Аврамов, спортистите Илияна Раева, Атанас Месечков, Станислав Недков, Илиян
Киряков, Цанко Цветанов и Бончо Генчев, водещите от малкия екран Миглена
Ангелова, Иво Сиромахов, писатели като Антон Тодоров, Христо Стоянов, Нидал
Алгафари, психоложката Мадлен Алгафари и много други, никога няма да забравя.
Списъкът е дълъг. От всяка среща съм научил нещо и то е оставило трайна следа в
мен.
Пътя от
нощния блок, фотоапарата, вестника, до микрофона и телевизионната камера в
сутрешното ток – шоу е дълъг и труден. Имаш ли своите силни мигове, в някой от
тези начини на изява?
Имам разбира се, както силни така и слаби моменти. Никога и
за миг, обаче не съм си мислил да се откажа, постоянството за мен е много
важно. Човек трябва да извърви пътя си, откажеш ли се - падаш от борда и
толкова. Иначе, казано просто, колкото и да ми е било трудно, когато светнат
сутрин прожекторите в студиото, забравям всичко и знам, че съм длъжен да бъда
усмихнат, стегнат и да си свърша работата.
Случвало
ли ти се е, да имаш усещане за провал, и какво правиш тогава?
Имал съм такива усещания, но съумявам да ги превърна в ефект
или нещо забавно, за да изляза от ситуацията, особено в двучасово тв ток шоу
всеки преди обед.
Съществува твърдение, че в днешно време и
журналистиката не е това, което е била. Имаш ли своите идоли?
Журналистиката
не се е променила много от първите сведения за нея още в древността с
пиктографското писмо и по-късно и с първия немски вестник, тя винаги носи
информация. По-важното тук е, че тя формира обществено мнение и когато дадена
медия или журналист изкривяват информацията и с цел предават оцветеност, вече
променят професията. Но това е световна практика, мисля и особено в динамичен
политически свят като нашия, доста често ставаме свидетели на това. Но избора
прави всеки журналист или медия.
Мислиш ли, че в днешно време регионалните
журналисти са фактор в национален аспект?
Да,
вярвам в това. Както казах по-горе, местният журналист е по-близо до хорара в
регионите, където работи и вижда по-добре.
Може би няма да е пресилено, ако кажа, че
откакто те познавам, ти мислиш и се занимаваш почти по 24 часа с твоята работа,
дори когато си почиваш. Може ли да се нарече връзката ти с журналистиката „брак
по любов“?
Може,
да. Аз обичам професията си. Прави ме щастлив и въпреки, че отнема много време
от денонощието ми, аз съм удовлетворен. Дори само един човек да ме срещне в
месеца по улиците на града и да ме поздрави или благодари за определена тема,
по която съм работил или представил, си струва.
Коя е следващата ти любов, в професионален
и в житейски план?
Тази
професия безспорно и много изморява, хубаво е според мен човек да си дава малко
почивка, но смятам, че е трудно да се отделиш завинаги от журналистиката, тя е
начин на живот. Планове за любов нямам, когато дойде тя не пита хахах J.
Автор: Деси Димитрова
Няма коментари:
Публикуване на коментар