`По-различен ли!? Не се препоръчва`

Преди известно време попаднах на една книга-изповед. „По-различен ли!? Не се препоръчва”. Нейният автор е Тодор Пейчев. Книгата е издадена от софийското издателство „Делакорт” през 2007 година. Но с какво е по-различна от другите? Това е една смела публикация, разбулваща тайните на един хомосексуалист, книга разказваща за тежката съдба на различните и препятствията, с които ги сблъсква животът. За това, колко трудно е да си истински и индивидуален. Авторът има претенции, че това е една от първите гей-книги в България – разбиваща на пух и прах моралните устои на обществото. И само като си представя, че историята, излята на тези страници е по истински случай и настръхвам!

Запитвали ли сте се някога какво е любовта и докъде може да ни отведе тя? Избрах да ви разкажа за този млад човек на име Тодор и неговата толкова необикновена и толкова човешка история. За една изповед за болката, страданието, сълзите, смъртта, за бягството от действителността, чрез алкохол, психотропни и два опита за самоубийство. И всичко това, защото той е различен, непримирим, освободен от предразсъдъци, същевременно с една крехка и чиста душевност попаднала под ударите на така суровия ни и безмилостен свят. Човек, който може да си позволи да бъде себе си, истински, дори с цената на живота си. Тодор не крие зад маска своята хомосексуалност, бих казал просто защитава правото си да живее като всички останали.

Тодор Пейчев е роден в София на 18 ноември 1972 година. Шест години играе в самодейна куклена трупа към Профсъюзен дом на културата „Искър“ – гр. София, под ръководството на Стефанка Такева. Завършва 23-то ЕСПУ „Фредерик Жолио-Кюри“, а по-късно и двугодишна професионална специализация по киноизкуство към Школата по аудио-визуални изкуства „Славал - 7“ в София, под ръководството на Слав Едрев. Там изучава: операторство за кино и телевизия, режисура, актьорско майсторство за драматичен театър, журналистика и масови комуникации, сценаристика и сценография.

Тодор израства в много бедно семейство сред скандали, побоища, пиянството на баща си. С голяма доза омраза той споделя за него: „Заплашваше ни, че ще ни хвърли от прозореца, а се е случвало, когато е мъртвопиян, да ни качи насила в автомобила, след което караше като луд, заплашвайки ни, че ще се ударим някъде, за да загинем всички.”

Първия сексуален контакт на Тодор с момче, е когато е в 4-ти клас, каквото и да означава това. На 13 години Тодор забелязва, че се заглежда по момчета и мъже и със сигурност знае, че не е като другите нормални момчета.

„Защо съм различен от останалите хора и никога не намирам вътрешно спокойствие?” е въпросът, който много често изплува в съзнанието на Тодор.

Все още обаче се страхува да признае на себе си и околния свят за своята сексуалност. След казармата и няколкото опита за връзка с мъж вече: „Деветнадесетгодишен, знаех какво искам – връзка с момче или мъж, крайно време бе да не потискам влеченията си и да не бягам от себе си.” - разказва Тодор. Впуснал се в отчаяно търсене на човека до себе си, той се отдава на безразборни връзки с мъже и момчета, бурен сексуален живот, който обаче не може да утеши стенещото му самотно сърце.

Не след дълго, 22-годишен, среща голямата любов на живота си. От написаното в книгата ми става ясно защо хората сравняват любовта с лудостта. Всяка клетка и клетчица в тялото на Тодор е пропита с любов, всеки негов дъх шепне за любов, светът за него не съществува и всяка негова мисъл е потопена в дебрите на любовта. Съвсем скоро, обаче, всичко....свършва и Алексей го напуска.

„Любовта ми към него беше толкова силна, че всичките ми сетива бяха обсебени. Желаех да бъда с Алексей непрекъснато и ненаситно..... Бях зависим от него, както болният от морфина....Осъзнавах, че без него не можех да живея и един миг”, споделя в своята изповед авторът. След раздялата си с него той започва да мисли за смъртта. „Реших, че ще сложа край на живота си.” Смъртта за Тодор се явява последен зов за любов или за помощ на една осъдена душа. Без Алексей Тодор е вече мъртъв и връщане назад няма - „.....взех опаковките с лексотан и диазепам, извадих ги от тях, бяха около сто и петдесет на брой, сложих ги в чаша и подпомогнат и с вода ги изгълтах набързо.”

Два опита за самоубийство, безчувственост, болници, кръв, смърт, наркомани и психичноболни, миризма на трупове, системи, игли, въжета и колани, непоносими болки, Ад са едни от малкото неща, с които Тодор се сблъсква докато надживее тази раздяла и се отърси от тези спомени, оставили след себе си дълбока рана, която според мен ще тлее у Тодор докато е жив.

Понякога любовта е красива двойница на смъртта, нежно ни оковава в оковите си, от които трудно можем да се измъкнем.

Много от вас след този разказ ще си кажат: „А, поредният луд гей”. Само искам да ви напомня, както стана въпрос в началото на тази статия, тя е разказ за толкова необикновена, но и толкова човешка история. А ние, хетеросексуалните, също се влюбваме, нали?

С хеликоптери ще ни транспортират до болниците

Гледах, слушах и чаках, но търпението ми преля и няма да остана безучастен срещу ”отнемането на правото на хората да се лекуват”. Не беше ли най-важното здравето за един народ… Хайде да помислим реално върху така дългоочакваното и с радост прието закриване на десетки болници в страната, подкрепено не само от управляващите! Нямало пари да се издържат лечебните заведение. А откъде хората, обикновените, ще намерят пари да си позволят лечение, не дай си Боже спешно в болница, която се намира на повече от 50 километра от тяхното местожителство. Как ако нямат възможност ще платят транспортирането си до там или по точно кой ще го извърши. Нима тези разходи са безобидни. А и като се сещам само колко общопрактикуващи лекари дават консултации по телефона, дори ги мързи да отидат до пациента, който е поверил здравето в ръцете им, ми се струва, че едва ли ще си нарушат съня да пропътуват километри, за да обърнат внимание на бедстващия…. Наложи ми се преди година да потърся лекарска помощ за баба ми, която живее на село, което е на не повече от 15 километра до общинския център, а отговорът на личния лекар беше: „Не мога да дойда в този студ сега, сложете я да легне, утре ще видим к’во ще я правим … Ама тя и доста възрастна, едва ли ще издържи операция”, допълни компетентната лекарка и затвори телефона като ми препоръча да се обадя на Спешна медицина. Естествено като един изпълнителен и отговорен гражданин потърсих и Бърза помощ, а от там толкова „мило” ми обясниха: „А, бе господине, нямате ли си личен лекар?” и оттук нататък единственото, което ми оставаше бе да взема нещата в свои ръце. Баба ми още е жива и още е на легло, а нейното лечение продължава с подръчни средства и консултации по телефона с джипито и фармацевтката, от която купуваме нужните лекарства. Но нека да оставим този случай, той си е мой и е един, но когато разбрах, че болница съществувала повече от 50 години е пред закриване и 18 000 души буквално остават без лечение - бях потресен. Както се изрази директорката на Общинската болница в Полски Тръмбеш д-р Милка Анчева „хиляди души са обречени да останат без медицински грижи”. Най-близкото лечебно заведение, на което ще разчитат тези 18 000 потенциални пациенти ще бъде Областната болница във Велико Търново. Това ли е реформата питам аз? По време на последния парламентарен контрол здравният министър Божидар Нанев заяви, че за „оказване на спешна помощ в селищата, където ще се закриват болници, ще се пращат хеликоптери и самолети. " Странно колко излиза разхода на един хиликоптер, който трябва да пропътува около 40-50 километра, за да спаси човешки живот и колко средства ще бъдат похарчени за транспорт, ако в населеното място има лечебница или болница… Ами ако изведнъж на сто човека се наложи да бъдат откарани до най-близката болница, ще може ли да се осигури извозването? И само като си помисля, че цели села не са помирисвали лекар от години, се натъжавам и ми става ясна картинката… Горките хора, ще мрат като кучета. Ами другият проблем - къде ще отидат лекарите, които ще останат без работа? И те ще трябва да се спасяват и то най-вероятно в чужбина, където поне заплащането им ще бъде оправдано. Това ли е реформата в здравеопазването? Разбирам, че по европейските стандарти много от болниците не разполагат с нужните лаборатории за лечение, но досега защо нищо не беше направено в тази посока, само се тръбеше как който не си е плащал здравните осигуровки няма да получи адекватна медицинска помощ, дори подлежи на санкции. А, сега да видим, когато райони с десетки хиляди население ще останат без здравни заведения за лекуване кой подлежи на санкция и как ще бъдат обслужвани нуждаещите се от лекар специалист хора. Дано само аз съм песимист и дано греша в разсъжденията си, но струва ми се, че ние всички заслужаваме да получим медицински грижи преди всичко като хора и после като пациенти.

http://www.youtube.com/watch?v=fv1wrV22EJU&NR=1

Храни и характери

Оказва се, че влечението към определени вкусови усещания не е случайно। Слабостта към шоколад възниква, например, заради недостиг на серотонин, хормона на удоволствието। Американски учени са провели изследване с участието на 18 000 души, като целта била да открият връзка между характера на човека и хранителните му предпочитания।Горчивите храни обикновено са предпочитани от хора, постоянно намиращи се в центъра на вниманието, а млечните продукти са любими на сдържаните интроверти, склонни към уединение.Жизнелюбивите личности, непрекъснато подчертаващи своята уникалност, обожават бонбоните. Според авторите на експеримента хората, които обичат солено, не само изпитват дефицит на определени минерални вещества, но и са личности, плуващи по течението и смятащи, че съдбата им не се определя от тях, а от външни обстоятелства. Любовта към лютивата храна е признак не само на нестабилно кръвно налягане, но и на педантичност. А пристрастието едновременно към сладко и солено е типично за талантливите и творчески натури. Източник actualno.com