Вяра

Вярвам в мисълта, вярвам в мечтите, вярвам в избора, вярвам в любовта, вярвам на усмивката, вярвам в доброто, аз вярвам. Вярата е сила, която ни движи, вярата винаги побеждава, вярата ражда увереността в собственните ни сили. Да вярваш в нещо е могъща сила, но първо трябва да повярваш. Вярата, че можеш, вярата, че няма невъзможни неща, вярата, че ще си успешен. Това е нагласа, която природата ни е дала и нашето същество просто трябва да повярва и да изпрати посланието там някъде, независимо къде, защото винаги ще има някой, който ще го познае, разчете, разгадае и отговори, просто природни закони. Но вярата, убеден съм от опита, който имам, се учи и възпитава. 

Още в ранна детска възраст всеки един от нас започва да вярва, първо на родителите си, после на приятелите си, сетне на колегите си, бизнеспартньорите си, на своята половинка, на децата си, на съседите и на много хора, с които се сблъсква. А кога започва да вярва в себе си и собствените си възможности? Няма късно време за това да се научим да вярваме в себе си, но има загубено време, ако не се научим. Често попадам на хора, които да казват, че не вярват в нещо, което правят. Защо го правят тогава, защо просто не се откажат и да правят това, което обичат. Толкова е просто. За миг дори не си представям, че ще отида на работа с нежелание или пък няма да ми пука дали ще отида днес или не, дали ще си свърша добре работата или не. А колко от Вас отиват с желание на работа? Но за да отиваш с желание на работа, трябва тази работа да ти харесва. Първо обаче, за да я работиш трябва да имаш знанията за нея, преди това да си мечтал да правиш това, което правиш днес. И ето мечтата ражда вярата, целеустремеността, амбицията. Защо понякога тя отсъства и все повече у младите хора? Защото примера е такъв. Примерите, на които сме свидетели ежеднено. Никой не ни учи да мечтаем и вярваме, нали? Всички ни учат да слушаме и да се сравняваме. Виж този е добър спортист, този прекрасен художник, трети е успешен бизнесмен, четвърти математик и така нататък. Ние постоянно се сравняваме, без да търсим и да се вслушваме в сърцето си и в нас, за това, което обичаме и искаме да правим. Затова някои хора цял живот търсят. Лошото е, когато не намират нещото, което търсят, което от своя страна води до страдание и разочарования. А тези, търсещите силата в тях самите, успяват, защото вярват или са научени да вярват в себе си. Няма как да поощряваме нещо у някого, когато той сам не вярва в него, нали? Колко често чувахте от родителите си, когато сте били деца: „Вярвам в теб, ти можеш!” Малцина са чували тези думи. Оптимистично ще е да кажем, че са може би половината от нас. Повечето чуват думите: „Ти не можеш, това не е за теб, затова трябват връзки, пари, от сутрин до мрак работа”, но никой не говори за амбицията, мечтите, вярата. Нали, учудвате се, защото са Ви го казвали, ако ли пък не, поне сте го чували под една или друга форма. Тук не говоря за онези родители с болните амбиции, които постоянно тикат децата си тук и там само, защото те не са сбъднали мечтите си и ги проектират в други съвършено различни хора, техните деца, с цел те да им ги сбъднат. Да, ама не, както се казваше в една приказка. Напротив, стига се до страшни колизии на личността. Трябва да научим децата си и себе си, ако не сме още, да слушаме сърцето си, интуицията си, те са най-верния ни учител по нашия път. Още повече, трябва да насърчаваме талантите и даровитостта у нашите деца, да ги подкрепяме, да им помагаме да се реализират в това, което ги влече и обичат да правят. Само като се замисля колко щастливи хора щеше да има по света. В това е и смисъла на един човешки живот – да търсим щастието и да бъдем щастливи. Щастието от това, което правиш, умееш и обичаш в ежедневието си. Щастието от това да си удовлетворен след завършека на всеки един ден от живота си, и да заспиваш с вяра за следващия. Това е смисъла. А повярвайте ми правиш ли нещо с любов, заразяваш другите и в много случаи оствяш диря след себе си, оставяш нещо на света, с което той става по-добър, по-успешен и по-красив. Замислете се какъв е смисъла на вашия живот, какво сте постигнали и затова ли сте си мечтали, когато сте били малки. Едва десетки ще ми отговорят положително, а може би единици. И пак се връщам на възпитанието. Често родителите с цел да осигурят една зона на комфорт на децата си, трудно допускат да правят нещо различно от общоприетото, от познатото за тях, от приемливото, от това, което те са решили за тях. Напълно погрешно, още с проплакването съм сигурен, че човешкото същество подсъзнателно знае точно за какво идва на тази земя, а от нас по-големите в случая зависи да повярваме и да направим всичко по силите си то да сбъдне мечтите си, не защото е редно, а защото сме длъжни да направим щастливи децата си. Длъжни сме да им покажем и да ги научим, че с вяра и труд всичко е постижимо и поправимо. Никога няма да забравя гледката, която се разигра веднъж пред очите ми. Майка прибира от училище детето си, може би 4-ти или 5-ти клас. Попита го каква оценка има по математика, а то едва простена с треперещ глас „5”, и тя като се разкрещя, удари го, натири го в колата и потегли с мръсна газ надалеч от училището. Онемях. Какво иска от детето си тази жена. Каква е тази агресия? Сигурен съм, че не е била отличничка и вероятно е бита като малка за ниските си оценки. Защо го прави и с детето си сега? Ето така самочувствието и вярата се пречупват. Едва ли това момиченце ще се занимава с математика, когато порасне, дори и да я обича. Споменът в едно дете на крехка възраст, особено лошия спомен, оставя дълбока следа в съзнанието и това е доказано от специалисти. Наблюдавайте децата си, преценявайте възможностите им и ги насърчавайте в една или друга област, но никога не ги поощрявайте или натискайте за нещо, което не харесват или не умеят, или пък не им се отдава. Това е противоречиво и сами ще се убедите изключително вредно за едно още несъвършено съзнание. Учете ги да вярват, че ще успеят в това, което ги влече, защото света навън няма да им го каже, напротив ще ги упрекне, особено ако са добри в нещо, защото днес конкуренцията е навсякъде, дори в отношенията между хората, а тук по нашите български земи е премесена и с много, много злоба, особено срещу талантливите, усмихнатите, красивите, можещите....

Безспорно вярата води до убедеността, в нещо, което е само проекция. Вярата е тази, която задвижва, кара ни да бъдем будни и да мечтаем. И още, когато семенцето е посято със зачеването, ние започваме да отглеждаме едно цвете и нека направим децата си красиви цветя, а не бодили, с много рани и разрушени емоции. Последиците от емоционалното насилие могат да се окажат фатални, да погубят цял един живот, да превърнат едно съществуване в търсене, в лутане, в тормоз. И както по-горе посочих, примера на неадекватно емоционално поведение на 100% се пренася у детето. „Не можем да караме детето си да се срамува, да се страхува, да го наказваме, защото е различно, да го лишаваме от нещо, което то обича, да му вменяваме вина за нещо, което е то самото и не отговаря на изискванията ни и на представите ни. Това само ще подтисне детето да вярва и да се самоопределя. Травмите оставят непоправими последици у един човек.  Когато едно дете е емоционално повредено и расте в подобна среда, и в повечето случаи не е осъзнало това, то блокирането в по-късна възраст е неминуемо”, казва известният великотърновски психолог и рейки терапевт Ани Петкова по повод емоционалните насилници. „В много случаи такива хора, израснали в такава среда, когато станат родители са същите като техните и става един емоционално увреден свят”, споделя още психоложката. Децата не са роби на родителите си и не са им длъжни цял живот. Оставете децата си да бъдат свободни.