Скъпи сънародници,
На 30 април 2020 г. в условията на
извънредно положение и световна пандемия, без да зачете мнението на жителите на
Поликрайще, в качеството им на български граждани и на техни избиратели, скривайки нашата
подписка и с крешящи манипулации и нарушения, Общинският съвет на Община Горна
Оряховица (с 19 „за“, 4 „въздържали се“ и 9 „против“ гласа, поименно известни) взе решение да закрие нашето близо 200 годишно
училище.
 |
| Добавете надпис |
Искаме това да не влиза в сила!
Както и всяка чаша и тази преля! Остана ни само ЕДНО училище и си го
искаме.
Обръщаме се към всички и в частност към Великотърновския
университет, Софийския университет, всички български университети; Българската
академия на науките; научните и културни институти в страната: театри, галерии,
библиотеки, музеи, държавните архиви; към българските фирми и банки; към всички
български родолюбци; към всеки българин, душата на когото все още трепти в копнеж
за българското, за наука и просвета и за решения, вземани със здрав разум!
Училището
трябва да го има!
Искаме в
съвременна България да е поне така, както е било в периода на Танзимата в
Османската империя във втората половина на XIX век
и поне така както е било в Княжество България и Царство България през първата
половина на XX век.
И още
Искаме
Закон за защита на училищата, премахване на делегираните бюджети, Закон за
защита на селата.
Нито едно
училище да не се закрива.
Да
започне отново възстановяване на закритите училища в селата, повечето от тях
съществували от периода на Танзимата в Османската империя във втората половина
на XIX век и така да се върне животът в селата.
Дори и
едно дете да има в селището на училищна възраст, то се обучава там, както е
например в Гърция.
Ако няма,
училището се поддържа и щом се появи дете на училищна възраст, училището отново
продължава дейността си.
Автономия
на училищата и никаква намеса в тяхната работа от други населени места, както е
било.
Защо имаме право на това?
Поликрайще се намира в сърцето на
България.
То е едно от най-древните селища на
нашата страна, което съществува от незапомнени времена.
Поликрайще е един от наследниците на град
Никополис ад Истриум (Град на победите към Дунава, основан 102 г. Сл.Хр. от
Император Траян ) – един от седемте града на територията на днешна Северна
България в Долна Мизия, изграден преди около 1900 години, с модерна канализация
и отопление - нещо невиждано другаде в тогавашните градове.
На неговите земи епископ Вулфила (Урфил)
(роден около 310/311; † 383)) в IV век е разпространявал християнството, създава готската
азбука и е превел библията на готски език: Накратко, свято място за целия
германо-езичен свят. Преведено на днешен език, означава, че тук това място е едновременно
със значение на книжовен и Университетски
център, значи Солун, Охрид, Преслав и Търново от тогавашно време в едно
– град Николполс ад Истриум, град разположен преобладаващо на земите на днешно
Поликрайще.
По времето на цар Калоян: Поликрайще е седалище
на боляри. Тук е бил лагерът на българската конница. Тук са били и българските
оръжейници. Изработвани са стенобойните машини на българската армия, с които са
превземани вражите крепости. Поликрайще е изобилствало с коларски работилници. Значи
за повече от 200 години тук е било средището на най-високите технологии в
Българската империя - едната от двете тогавашни световни сили. Преведено на
днешната терминология, означава в периода XII - XIV век тук са действали днешните „германска индустрия на
автомобили“ и „военно-промишленият комплекс на САЩ“ на едно.
При османското нашествие крепостта
Поликрайще се сражава до последния си защитник. За назидание е срината и
изличена от земята. Това е вторият факт, които за тези, които жадуват да живеят
в град – да знаят, че по исторически причини Поликрайще може да се смята и за град.
Васил Левски – Апостолът на свободата -
многократно посещава Поликрайще и изгражда тук един от ключовите комитети на
Вътрешната революционна организация. Поликрайще приема, укрива и пази
пристигналите от Влашко революционери, изпратени за ръководители на Априлското
въстание 1876.
8 опълченци от Поликрайще се сражават
при Стара Загора, Шипка и Шейново, един от които загива.
По време на Руско-турската освободителна
война Поликрайще приема и изхранва Главната квартира на Руската армия, многобройни
чуждестранни кореспонденти, VIII и XI армейски корпуси (от по 4 дивизии или около
24 000 души) , 3-та кавалерийска дивизия (около 3000 души), 14-та пехотна
дивизия (около 3000 души), Предния отряд на генерал Гурко (около 10000 души),
5-ти Таврически дивизия, артилерийски, телеграфни и понтонни части, военна
болница, няколко десетки хиляди руски войници с техните коне, обози. Смятайте!
От 3 до 14 януари в най-страшни студове
Поликрайще, което тогава наброява 138 къщи приема, подслонява и изхранва
пленената армия на Вейсел паша с обща численост 21 108 души и охраняващите
я Енисейски, Красноярски, Иркутски и 23 кавалерийски казашки полкове на руската
армия. Поликрайще не допуска нито един пленник да загине, с което създава най-благоприятни условия за
подписване на Сан Стефанския мирен договор и за възстановяването на България.
Поликрайще приема бежанци от
старозагорските кланета и по-късно от кланетата в Булгаркьой. Приема бежанци от
Крива Паланка и Дебър.
За ТОВА
България трябва винаги да му се прекланя и величае Поликрайще, а не да го
затрива.
Днешна България дължи съществуването си на
нашите предци от Поликрайще и другите български села, изнесли войните на
плещите си. Поклон пред техния подвиг! Сведете пред тях глави!
По фронтовете на войните за национално
обединение се сражават през 1885, 1912-1913, 1915-1918, 1941-1945 повече от
1000 поликрайщчани. 106 оставят костите си при Чаталджа, Одрин, Лозенград,
Инджеклар, Гюмюрджина, Битоля, Гевгели, връх Панчов гроб, Белоградчик, Яш,
Драва. Българийо и българи, поклон пред
тях!
Поликрайще винаги е получавало
признанието за своя принос от Н.В. Цар Фердинад и Н.В. Цар Борис III Обединител.
Катастрофата и днешната трагедия започват
на 9 септември 1944 г., след която дата с убийства и терор са отнети земите на
нашите дядовци и те насилствено са кооперирани. Няколко стотин души са
прогонени из всички краища на страната и далеч зад нейните предели. След 1960
г. благодарение на огромните усилия на поликрайщчани, работейки на отнетите им
земи както на свои, започва възстановяване и настъпва всеобщ подем.
Образованието: В период от последвалите 30 години достига невиждани върхове,
образоват се и се възпитават над 2000 достойни граждани на България. Стопански
подем: Изградени са птицекомбинат за 1 000 000 пуйки, отглеждат се
стотици хиляди кокошки и токачки, модерно рибно стопанство, кравеферми,
свинеферма, оранжерии, засадени са хиляди декари лозя и овощни градини, земите
ни се отрупват с всевъзможни хранителни култури; изградени са напоителни
съоръжения, десетки километри напоителни канали, помпени станции, езеро в
центъра на селото, хотел, канализация, нов водопровод, стотици декари паркове и
градини, няколко стотин къщи. Накратко в нашата Поликрайшка Община имахме
всичко, което някой може да пожелае: Училища – 11 сгради (в периоди също средно
и висше), градени с пари и труд от жителите му; оркестър за фанфарна музика;
средище на литературни конкурси за писатели – „Златен клас“; образцово опитно
поле за Северна България; Църкви; Читалища с театри, кина и други всевъзможни
дейности; Детски градини – „Дворци на децата“; стадиони и спортни комплекси,
спортен клуб, възпитал много национални състезатели; музикални оркестри –
духов, джазов, акордеонен; музикални школи; общински вестник; здравна служба; текат
2 реки, мостове; гари – 2 железопътни линии пресичат тук; международна
автомобилна артерия и други важни пътища, военно, гражданско и селскостопанско летища; петролна база; бензиностанции;
автогари; археологичен резерват; 2 еко-зони; туристически комплекс: комплекс „Езерото“
с хотел; ресторанти, сладкарници, хлебопекарници, содо-лимонадена фабрика,
консервен комбинат, магазини, столови; рибарник; всякакво животновъдство;
разнообразна индустрия; селско стопанство, даващо едва ли не всичко, което една
райска земя може да роди. Може и нещо да сме пропуснало, за което се
извиняваме.
Но уви, през 1989 започва „преходен преход към демокрация“ и ни цеди незнайно
до кога. Днес в Европейски интегрираното Поликрайще няма и помен от всичко
това.
Но да се върнем на темата – образователната ни институция.
През тези близо 200 години Поликрайще (тук само
за Поликрайще, а не за Поликрайшката община) е имало 17 просветни и
образователни средища, включително две висши, сградите на 16, от които са
строени с дарения на населението и доброволен труд. Сега са останали само 3 от
тези сгради, но сега и те са на път да изчезнат. И още от 7-те му обществени
библиотеки днес е останала само една.
Поликрайще се намира в сърцето на България. То
даде хиляди личности, градили и славили с труда си България. Преклон пред тях!
Трябва ли сърцето тук да
спре?!
Помогнете с вашия глас да остане поне едно
училище. Да успеем да предадем заветите
на дедите си и следващите ни поколения да имат шанс да ги възродят.
Училището
трябва да го има!
От името на гражданството на трите засегнати от
тази мярка села Поликрайще, Крушето и Янтра.
проф. д-р Георги Николов Георгиев
д-р Марияна Николова Георгиева
P.S. ПоликраЙще се пише с
Й, защото така са го кръстили дедите ни. Не ни прекръщавайте, моля. Все едно е
да прекръстим всеки човек както на другия му харесва.
проф. д-р Георги Николов Георгиев
Няма коментари:
Публикуване на коментар