Къде в длъжностната ми характеристика е записана точка "Момче/момиче за всичко"?!
Отиваш на интервю за работа, която дълго си чакал. Шефът е дружелюбен. Въодушевено ти обяснява как фирмата се развива, съответно с нея и ти. Каква перспектива те очаква и как бързо ще се покачва заплатата ти. Колко е добър екипът и как постоянно се разраства. Приповдигнато ти говори колко важно за него е да има човек като теб. Как твоята длъжност е най-предпочитана от останалите работници. Почти започваш да вярваш, че си попаднал на точното място, докато не дойде въпроса: „Каква ще бъде заплатата?"
„Ами", замисля се бъдещият ти работодател, сякаш е толкова трудно да произнесе числото 225. Не euro, а лева! Мотивацията, с която идваш на интервюто, тотално се срива! Учуден, започваш да разпитваш! „Само 225 лева?...но той бърза да те прекъсне: „Спокойно, това е само по договор", т.е. заплатата върху, която ще трябва да те осигурява. „Иначе", ти казва „чисто ще ти давам"....... и тъкмо да се зарадваш, ти изтърсва друго число - 300, имало и бонуси. Че то 300 лева ми е само парното, си мислиш!!! Но нямаш голям избор - с 300 зле, но без тях още по-зле.
Може да се каже че уговорката е направена. След седмица започваш - леко притеснен, сдържано усмихнат и приветлив слагаш старта на новата си работа. Шефът те кани в кабинета си, за да ти връчи длъжностната ти характеристика под името офис-мениджър. „Уха", само как звучи, не е като да си барман (не искам да обиждам хората, които упражняват тази професия, просто използвам сравнение).
Четеш точките напечатани на хвърчащ лист хартия, нищо особено и подписваш, че си прочел и си съгласен да изпълняваш задълженията си. Следва да се запознаеш с екипа и работното си място. Първият ден минава малко хаотично, нормално е - разучаваш обстановката. Идва вторият, третият и така работиш си ти, до момента, в който шефът ти започва да те привиква все по-често в офиса си или както е известно - на червеното килимче. Все по-недоволен, ядосан и дори хистеричен. Разбирам го, вбесен е, че бизнесът не върви и трябва да си го изкара на някого, защо това да не бъде най-новият работник. Мисля си, обаче, че обидните думи не са начинът, по който да вдъхнеш респект у подчинените си и да ги накараш да работят по-добре. Но аз само имам право да мисля, той е шефът.
С всеки изминал ден започва да изисква от теб да вършиш неща, за които дори нямаш представа и ако не се справиш, те кара да се чувстваш виновен. Отново премълчаваш, парите са важно нещо, без тях не можеш да съществуваш. Траеш и толкоз. Постепенно започващ да съвместяваш няколко длъжности в една. Но пак мълчиш.
Тайно споделяш с колеги, за какво става въпрос, а те с насмешка те поглеждат - „Не разбра ли, ти си момче за всичко!" Каквото ти нареди шефът, това правиш. ОК, но нали ме е назначил на база моето образование и качества, защо изисква непосилни и невлизащи в задълженията ми неща от мен? Нали съм регистриран на трудов договор с упоменати задължения... Опитваш се да им обясниш, но всички се скриват по стаите си. Господи, в какъв страх ги държи, тоя се е самозабравил, си казваш и пак си траеш. Ужасно, нали?
Ежедневно слушам по медии, че младите хора нямали мотивация да работят. Не се учудвам защо. И нещо повече, експлоатацията не е нарушение на закона, ако искаш ще работиш, ако искаш не, но в повечето случаи нямаш избор, защото трябва да се издържаш и да мислиш за прехраната си. Приемаш неблагоприятните условията на труд. Трябва да се справяш, докато наистина стане непоносимо. Работата ти се превръща, меко казано, в психологически и физически тормоз. А парите са си все същите, за обещаните бонуси и дума не може да става. Дори не смееш и да попиташ, току-виж те изгонил на секундата. Много от вас ще кажат "Ти не си свикнал, така е навсякъде".
Не споря, вярно е, ама съгласете се, че докато за това не се говори открито и държавата не защити по някакъв начин гражданите си, тези неща ще продължават да потискат много хора, докато напълно се обезверят и потърсят бъдещето си другаде - често в чужбина.
Не стига, че ти дават жълти стотинки, с които едва се свързват двата края, ами и те цедят като лимонче до последната капка на силите ти. Разбирам, че живеем в пазарна икономика и трябва тепърва да се учим да работим повече, но нека е оправдано, а не да превръщаме труда в унижение и подигравка.
Доста от нас учат 4 и повече години висше образование, като влагат толкова пари за обучение, а после се превръщат в роби на някой си частник-експлоататор. Човек, който дори няма елементарно уважение към хората, които му изкарват хляба, дори ги счита за по-нисши създания. Е, какво му е хубавото тогава на пазарната икономика или в България пак я разбрахме криво? Крайно време е да се гледа на работника като полезен ресурс, който не подарява своя труд ей така, а го предлага на определена цена, достойна, мотивираща и развиваща неговите способности. Създаваща усещане за сигурност, полезност и висока оцененост. Така, че с всеки изминал ден човек да отива с все по-голямо желание на работа. Да продава своите качества и възможности спрямо възнаграждението, което получава, с една дума, да се търси някакъв баланс.
А в немалко случаи се получава следното - използват труда ти за постигане високи резултати, а го оценяват възможно най-ниско, като при това те унижават. Не знам в частния сектор кой би трябвало да защити правата на гражданите, подмамени и експлоатирани. „Момчета и момичета за всичко", нека поне го вписват в длъжностната характеристика на всеки, започнал работа, та да не се оплаква после. Това се отнася за всички видове труд от високоинтелектуалния до тежкофизическия. Търсете си правата, мили приятели, не се оставяйте да се гаврят с труда ви и да ви използват.
Не съм съгласен с това и не мога да приема, че това са редки случаи. Особено в по-малките градове на България това е масова практика. Не малко пъти мои познати ми споделят, че шефът им ги ползва и за лични нужди, разбирайте го както искате...Може би това е пътят към професионалната реализация.
„Достоен труд - достойно заплащане" скандираха миналата година стачкуващи учители, но при частните компании и фирми няма кой да те чуе. Срамно е когато ти плащат, колкото да преживяваш. Дойде ли месечното число за заплата, като че ли им се къса сърцето за тези пари, които ти буквално си изработил.
Доста хора се ориентират към частния сектор, създавайки фирми, компании, производствени предприятия, като в повечето случаи ползват един кадър, който да съвместява и изпълнява няколко длъжности, а заплатата е само за една длъжност. Кажете ми, честно ли е това? Или се търси ефектът по-малък персонал, по-големи резултати, с колкото се може по-малко разходи за заплати, само дето персонала не е машина или робот, който можеш да контролираш с няколко копчета, а е човешко същество!
Докога, питам аз, с тези шмекерлъци? Много ми се иска държавните органи, следящи за условията на труд и заплащането, да обърнат повече внимание на тези неща. Пазарът на труда не е пазар за дрехи втора употреба, а пазар на качествата на всеки индивид.
bgreporter.com
„Ами", замисля се бъдещият ти работодател, сякаш е толкова трудно да произнесе числото 225. Не euro, а лева! Мотивацията, с която идваш на интервюто, тотално се срива! Учуден, започваш да разпитваш! „Само 225 лева?...но той бърза да те прекъсне: „Спокойно, това е само по договор", т.е. заплатата върху, която ще трябва да те осигурява. „Иначе", ти казва „чисто ще ти давам"....... и тъкмо да се зарадваш, ти изтърсва друго число - 300, имало и бонуси. Че то 300 лева ми е само парното, си мислиш!!! Но нямаш голям избор - с 300 зле, но без тях още по-зле.
Може да се каже че уговорката е направена. След седмица започваш - леко притеснен, сдържано усмихнат и приветлив слагаш старта на новата си работа. Шефът те кани в кабинета си, за да ти връчи длъжностната ти характеристика под името офис-мениджър. „Уха", само как звучи, не е като да си барман (не искам да обиждам хората, които упражняват тази професия, просто използвам сравнение).
Четеш точките напечатани на хвърчащ лист хартия, нищо особено и подписваш, че си прочел и си съгласен да изпълняваш задълженията си. Следва да се запознаеш с екипа и работното си място. Първият ден минава малко хаотично, нормално е - разучаваш обстановката. Идва вторият, третият и така работиш си ти, до момента, в който шефът ти започва да те привиква все по-често в офиса си или както е известно - на червеното килимче. Все по-недоволен, ядосан и дори хистеричен. Разбирам го, вбесен е, че бизнесът не върви и трябва да си го изкара на някого, защо това да не бъде най-новият работник. Мисля си, обаче, че обидните думи не са начинът, по който да вдъхнеш респект у подчинените си и да ги накараш да работят по-добре. Но аз само имам право да мисля, той е шефът.
С всеки изминал ден започва да изисква от теб да вършиш неща, за които дори нямаш представа и ако не се справиш, те кара да се чувстваш виновен. Отново премълчаваш, парите са важно нещо, без тях не можеш да съществуваш. Траеш и толкоз. Постепенно започващ да съвместяваш няколко длъжности в една. Но пак мълчиш.
Тайно споделяш с колеги, за какво става въпрос, а те с насмешка те поглеждат - „Не разбра ли, ти си момче за всичко!" Каквото ти нареди шефът, това правиш. ОК, но нали ме е назначил на база моето образование и качества, защо изисква непосилни и невлизащи в задълженията ми неща от мен? Нали съм регистриран на трудов договор с упоменати задължения... Опитваш се да им обясниш, но всички се скриват по стаите си. Господи, в какъв страх ги държи, тоя се е самозабравил, си казваш и пак си траеш. Ужасно, нали?
Ежедневно слушам по медии, че младите хора нямали мотивация да работят. Не се учудвам защо. И нещо повече, експлоатацията не е нарушение на закона, ако искаш ще работиш, ако искаш не, но в повечето случаи нямаш избор, защото трябва да се издържаш и да мислиш за прехраната си. Приемаш неблагоприятните условията на труд. Трябва да се справяш, докато наистина стане непоносимо. Работата ти се превръща, меко казано, в психологически и физически тормоз. А парите са си все същите, за обещаните бонуси и дума не може да става. Дори не смееш и да попиташ, току-виж те изгонил на секундата. Много от вас ще кажат "Ти не си свикнал, така е навсякъде".
Не споря, вярно е, ама съгласете се, че докато за това не се говори открито и държавата не защити по някакъв начин гражданите си, тези неща ще продължават да потискат много хора, докато напълно се обезверят и потърсят бъдещето си другаде - често в чужбина.
Не стига, че ти дават жълти стотинки, с които едва се свързват двата края, ами и те цедят като лимонче до последната капка на силите ти. Разбирам, че живеем в пазарна икономика и трябва тепърва да се учим да работим повече, но нека е оправдано, а не да превръщаме труда в унижение и подигравка.
Доста от нас учат 4 и повече години висше образование, като влагат толкова пари за обучение, а после се превръщат в роби на някой си частник-експлоататор. Човек, който дори няма елементарно уважение към хората, които му изкарват хляба, дори ги счита за по-нисши създания. Е, какво му е хубавото тогава на пазарната икономика или в България пак я разбрахме криво? Крайно време е да се гледа на работника като полезен ресурс, който не подарява своя труд ей така, а го предлага на определена цена, достойна, мотивираща и развиваща неговите способности. Създаваща усещане за сигурност, полезност и висока оцененост. Така, че с всеки изминал ден човек да отива с все по-голямо желание на работа. Да продава своите качества и възможности спрямо възнаграждението, което получава, с една дума, да се търси някакъв баланс.
А в немалко случаи се получава следното - използват труда ти за постигане високи резултати, а го оценяват възможно най-ниско, като при това те унижават. Не знам в частния сектор кой би трябвало да защити правата на гражданите, подмамени и експлоатирани. „Момчета и момичета за всичко", нека поне го вписват в длъжностната характеристика на всеки, започнал работа, та да не се оплаква после. Това се отнася за всички видове труд от високоинтелектуалния до тежкофизическия. Търсете си правата, мили приятели, не се оставяйте да се гаврят с труда ви и да ви използват.
Не съм съгласен с това и не мога да приема, че това са редки случаи. Особено в по-малките градове на България това е масова практика. Не малко пъти мои познати ми споделят, че шефът им ги ползва и за лични нужди, разбирайте го както искате...Може би това е пътят към професионалната реализация.
„Достоен труд - достойно заплащане" скандираха миналата година стачкуващи учители, но при частните компании и фирми няма кой да те чуе. Срамно е когато ти плащат, колкото да преживяваш. Дойде ли месечното число за заплата, като че ли им се къса сърцето за тези пари, които ти буквално си изработил.
Доста хора се ориентират към частния сектор, създавайки фирми, компании, производствени предприятия, като в повечето случаи ползват един кадър, който да съвместява и изпълнява няколко длъжности, а заплатата е само за една длъжност. Кажете ми, честно ли е това? Или се търси ефектът по-малък персонал, по-големи резултати, с колкото се може по-малко разходи за заплати, само дето персонала не е машина или робот, който можеш да контролираш с няколко копчета, а е човешко същество!
Докога, питам аз, с тези шмекерлъци? Много ми се иска държавните органи, следящи за условията на труд и заплащането, да обърнат повече внимание на тези неща. Пазарът на труда не е пазар за дрехи втора употреба, а пазар на качествата на всеки индивид.
bgreporter.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар