Колко различно сме силни в живота и колко еднакво сме слаби в смъртта!

"Надпревара, банкноти и слава!Всичко е глупаво перчене и суета!Колко различно сме силни в животаи колко еднакво сме слаби в смъртта!"Цял живот ние се надпреварваме с времето, с хората около нас, със себе си, дори със смъртта। Създаваме приятелства и семейство, строим къщи, правим кариери, влюбваме се и се разделяме, печелим пари - едни повече други по-малко, но преди всичко оставаме хора - смъртни същества। Друг е въпросът, че много от нас забравят това и се чувстват за богоизбрани. Властват и унищожават всичко по пътя си без никакъв свян, разбиват десетки човешки съдби в името на банкнотите и славата, на суетата и глупостта. На всяка цена искаме да победим живота, вървейки срещу човешката природа считайки себе си за безсмъртни. През целия си съзнателен живот, човек се среми към безсмъртието, вярва в него и прави какво ли не, за да задоволи потребностите, които понякога са напълно безсмислени. Сякаш ние хората сме вечни и на всяка цена трябва да постигнем и най-смелите си мечти. Сякаш появили се на тази земя никога няма да си отидем и безкрайно ще властваме над живота си.Забравяме най-човешките способности. Забравихме да се усмихваме, да обичаме, да бъдем добри, да почитаме, да се извиняваме, да творим. Всичко вече измерваме с пари, имоти, коли, скъпи дрехи, бижута и слава. Превърнахме в строителни площадки не само местата, където живеем, а и душите си. Всеки ламти да има все повече и повече. Завистта и егоизмът до такава степен ни обсебиха, че забравихме, че сме смъртни, забранихме си да бъдем любезни, да бъдем любими, да гледаме в себе си, забранихме си най-човешките ценности в името на суетата, на която принасяме в жертва всеки ден по нещо от себе си.Триумфираме, размахвайки лицемерие и празнота. Отдадохме се на славолюбие, самохвалство и самовлюбеност. Затворени зад каменните стени на суетата, искаме да останем глухи за реалния свят, който всеки ден ни нашепва - "Днес си жив, но утре може би не." Дали скъпите и лъскави дрехи добре прикриват пресъхналата ни до капка душевност. И така умираме малко по малко, преди да сме разбрали че сме живи. Напоследък единствения начин да стоплим застиналото си сърце е шумът на банкнотите - най-добрите приятели на човек. Заради суетата човек е способен на всичко - предателства, изневери, клюки, подлост и алчност. Живее сред купища лъжи, интриги и лицемерие. Мачка всеки изпречил се по пътя му. Така изминава земния си път в една лъжа. Накрая идва смъртта, за да сложи край на всичко това. И излиза, че човек идва на този свят сам самичък само с една душа и една съвест, за да ги загуби в стремежите си, след което си отива. "Животът е песен, чийто припев е смъртта." е казал Виктор Юго.Трябва ли устремени към върховете на фалшивите "пясъчни кули", да съсипем по пътя си всички човешки ценности? По-силно ли грее слънцето за теб, когато си по-богат, когато имаш повече власт, когато си по-известен или по-красив. Ако питате мен, слънцето дори не знае за нашето съществуване, камо ли да проявява по-специален интерес към когото и да било. По-сладка ли е водата, която пием, ако сме по-известни или въздухът, който дишаме е по-чист. Нищо подобно. Човек от суета счита своето раждане за нещо толкова значимо, че едва ли не светът ще бъде потресен от изчезването му. От суета си приписваме божествени способности. Жаждата за слава понякога измества нравствените добродетели. От суета човек си представя, че е господар на Вселената, макар, че не може все още да познае дори частица от нея. Всички ние сме пропити от суетата."Най-важните неща на този свят са онези, които нямат етикет с цена, защото колкото и много да струват, не могат да бъдат нито купени, нито продадени." споделя авторката Луиз Хей в една от своите книги. За какво мечтае всеки от нас? Да си построи голяма вила с басейн, да си купи джип, луксозна кола, да има хубави модни дрехи! Да си живее охолно и безгрижно! Всичко е суета и безсмислено перчене, както съм цитирал в началото на статията. Смисълът на живота не се състои в богатството, имота, двата джипа в гаража, защото накрая човек си отива гол, както е дошъл. Не може да вземе със себе си на оня свят имането, което е натрупал, но може би ще запази спомена от този, който е държал ръката му до последния му дъх, казал му е най-милите думи и е пролял най-тежките сълзи за него. Но като че ли по-важни за човек в неговия земен път са успехът и славата, благосъстоянието. Не може ли да потърсим смисъла на живота си в добротата, честността, справедливостта. И добрите хора умират, и лошите, но защо да не сме от първите? Суетата е начинът, по който се показваме пред останалите, а не е нашата същност. И може би в техните очи сме щастливи, а какви сме през своите...............?