Те са сред нас

Всички ние си мислим, че добре познаваме хората, с които се срещаме на улицата, в магазина, в метрото, хората, с които работим, нашите съседи, дори близките си. Не винаги, обаче можем да преценим кой стои срещу нас. Маската, която слага всеки, прекрачвайки прага на дома си в голяма степен заблуждава обкръжението му. Ежедневното лицемерие, с което много хора се обличат преди да излязат от вкъщи, до такава степен се сраства с личността им, че се превръща във второто им аз, това което познават всички наоколо. И така много хора - дружелюбни, усмихнати и добри прекарват поредният си работен ден без да будят и най-малко подозрение сред околните, че нищо от това, което показват пред тях, не отговаря на истинската им същност. На пръв поглед всичко изглежда наред, докато маската на моменти започне да изчезва и за много от нас странностите в поведението на наш колега или приятел, ни стряскат и озадачават. Досегашната заблуда, в която сме живели, леко започва да просветлява и ние разбираме, че срещу нас стои насилник. Човек, който щом се прибере в дома си, започва да налага жена си и децата си. Пребива ги до кръв без да му мигне окото, най-жестоко и хладнокръвно. Всеки поне веднъж в живота си е изпадал в неконтролируема нервна възбуда, чийто последствия могат да бъдат фатални. Например да удари съпругата или детето си. По-страшното, разбира се е, ако това деяние се превърне в системно упражнение. При много двойки домашното насилие е постоянно и продължава с години. Причините за упражняване на насилие могат да бъдат най-разнообразни. Алкохолизъм, психически проблеми, депресия и превъзбудимост, но... За мен лично подобен типаж хора са слабите и некадърните да се справят с предизвикателствата на външния свят. Те обвиняват семейството си за собствената си некадърност и провали в живота им. Налагат терор, с който знаят, че поне вкъщи са всевсластни и контролират ситуацията. Те, които ще нарека изверги, са толкова слаби, че единственото, което им остава е да подчинят най-беззащитните – децата си. Да ги бият, малтретират и насилват сексуално. Да оправдаеш мъжкото си его с насилие към нежния пол или детското същество, според мен е израз на първична проява, характерна за животинския свят. В живота на хората, побойниците са най-големите страхливци. В стотици случаи психическите травми вследствие на домашното насилие не се преодоляват до края на живота. Само си представете какъв ад е за насилваните, които в много случай, не могат да се измъкнат от този кръг, само защото са наплашени и знаят, че всеки опит може да бъде фатален. Статистиката сочи, че жертвите на домашно насилие през последните няколко години непрекъснато се увеличават. Данните от денонощната телефонна линия за хора, преживели насилие на Асоциация "Анимус" показват, че за десетте години, откакто съществува, горещият телефон са се обадили над 15 000 души. Доста стряскаща цифра, бих казал за нашите ширини. И въпреки, че Народното събрание прие Закон за защита срещу домашното насилие /приет през 2005 година/, все още има хора, които се страхуват да изрекат на глас, че са насилвани и малтретирани. Аз познавам жертва на домашно насилие и да ви кажа честно, не смея да се намеся, защото също се страхувам. Последното, което направи насилникът, е да хвърли нож по дъщеря си. Станах неволен свидетел, но ще остана волно безмълвен, защото ме е страх. Затова донякъде разбирам такива хора. На първо място срамът от това собствения ти съпруг или баща да те изнасилва или млати всяка вечер, само защото не умее нищо друго, е много голям. "А страхът, който те преследва постоянно, от това какво ще очакваш на следващата вечер, е част от ежедневието", ми споделя потърпевшото момиче. Насилваните хора се страхуват много повече от насилника си, защото те ясно съзнават, че бъде ли разгадана тайната му, той е обречен. Когато научи, че е разкрит би могъл да стане още по-опасен. Обезумял от факта, да не разберат неговите близки, приятели и колеги кой всъщност е той. Не се изключва възможността дори да посегне на живота на някой от семейството. Затова смятам, че проблемът е много сериозен и изисква голяма заинтересованост на институции и държавни органи. Струва ми се, че в България по този въпрос се говори малко и той остава някъде затворен, обикновено в дома на насилника. Лично смятам, че не полагаме нужните грижи, за да ограничим това страшно явление. И както казах по-горе, защото се страхуваме. Това е проблем в обществото, който е съществувал, и ще съществува, но съзнателно или не, се отбягвa да се коментира. Трябва да се осигури стабилна защита на жертвите от досег с престъпника. Напоследък се изграждат кризисни центрове и домове, но те приютяват за определен период. Когато жертвата излезе от този дом, трябва да е сигурна, че "лошият" няма да я причака някъде. Нека не си затваряме очите пред подобни случки и веднага да реагираме, най-малко със сигнал до службите на реда. Стига вече сме живели анонимно. Трябва да помогнем на такива хора. А на държавата ще кажа, че глобата от 200 до 1000 лева, е крайно символична и смешна на фона на извършване на подобни действия. Категорично не решава по никакъв начин проблемът. Трябва затвор за хората, които накърняват правото на достоен живот на другите.