130 години военно образование в България

Тази година се навършват 130 години от създаването на военно образование в България. В края на ноември 1878 година в София е официално осветено и открито първото военно училище в България. Това събитие изпреварва с цели 7 месеца приемането на Търновската конституция, затова има и огромно значение за най-новата история на страната ни. Военното училище се явява една от първите държавни институции след Освобождението. Непосредствено след подписването на Сан Стефанския мирен договор, една от важните задачи, които решава Временното руско управление в България е създаването на въоръжени сили на младото Княжество в лицето на Българската земска войска. Остава, обаче, въпросът с подготовката на командири за войската. Императорският руски комисар в България генерал-адютант княз Дондуков-Корсаков предприема конкретни стъпки за създаването на военно училище. В началото на август 1878 година се полагат основите на такова в Пловдив – назначен е и първия команден състав, състоящ се от 6 души. Началник на училището е гвардейски капитан Николай Флейшер. В средата на ноември 1878 година училището се премества в София. Именно там се провеждат и първите конкурсни изпити. Учебните занятия започват на 27 ноември. Първият випуск е произведен на 10 май 1879 година в състав от 165 души. Именно сред тях са и командирите повели българската войска по време на Сръбско-българската война и войните за национално обединение. През 1924 година училището е признато със закон за специално висше учебно заведение. От февруари 1945 година патрон на училището е Васил Левски, а от есента на 1958 година то е преместено в старопрестолния град. И така наследникът на Първото военно училище е днешният Национален военен университет „Васил Левски” във Велико Търново.

"Елате утре"

С тези думи приключил разговорът на г-н Попгеоргиев със служител на МВР, когато на място се опитал да се свърже с квартален полицай по вътрешна телефонна линия в „РПУ-то”, което засега ще наричам така. Случката се разиграла, след като въпросния господин загубил личната си карта и потърсил веднага органите на реда за помощ какво следва оттук нататък. Портиерът посъветвал потърпевшият да се обади на кварталния и му дал телефонния му номер. Дотук историята звучи някак си банално и рутинно. Всичко започва от момента, когато в телефонния разговор полицаят заявил на притеснения гражданин, че не може да го приеме в момента и да дойде на другия ден. Тогава 22-годишният младеж уместно задава въпросът си: „Какво да правя ако ме спрат полицаи и ми поискат документи за самоличност?” Последвало: „Ами, шофьорска книжка имате ли? Или пък акт за раждане? Добре е да ги носите с вас!”. На другия ден господина с изгубените документи, отива да си пробва късмета със служителите на реда за втори път. Портиерът е същият. Отново съветва момчето да звънне по телефона. Този път, обаче повикването остава нечуто! И тогава смутен и разтревожен гражданина се обръща пак към портиера, а той отговаря „Колегата може да е мръднал на някъде ама е на работа”. Като примерен и уравновесен човек Попгеоргиев, решава да почака. Минават 20 минути. И този път, обаче никой не вдига телефонът отсреща. Последват няколко телефонни набирания до изчезналия уж за малко квартален. От 9 сутринта до 12 часа на обяд, няма кой да обърне внимание в цялата полиция на човек, който е загубил документите си и не стига, че съвестно е отишъл на място да сигнализира за случая, ами и никой не се трогнал. Напротив г-н Попгеоргиев не успял след повече от 3 часа чакане, да се свърже с „мръдналият на някъде полицай”! Тъй като наоколо бил само портиерът измореният и отвратеният от чакане господин не издържал и след като се уверил, че губи битката за срещата със служителя на реда, решил да си тръгне. При напускане на фоайето на сградата портиерът изпратил съвестния гражданин с думите „...ами, да, тръгвайте, няма да стане днес...” Младежът с очудване попитал „И дотогава какво да правя без лична карта аз...? И как да се легитимирам?” А пазвантина му казал „Ами... не знам!” На угрижения Попгеоргиев се налагало да пътува и недоумявал, как ще се движи без документ за самоличност или с такъв, който поне да удостовери загубата. Казал на портиера, че носи със себе си акта си за раждане, а той го посъветвал: „О да става носете си го” и му напомнил да дойде след уикенда, но да бъде задължително, преди 8.30 часа, за да свари колегата на работното му място. Моите уважения към органите на реда в тази държава, може би наистна въпросният квартален е бил зает с друг по-сериозен случай, което не е толкова обезпокояващо. Но такова нехайство и безотговорност към гражданите аз не мога да толерирам. Толкова ли не се намери поне един служител от тази полиция, който да обясни на потърпевшия, какво да прави оттук насетне. Възможно е някой да се възползва от загубената лична карта, това не го ли съзнават, толкова заетите полицаи. Нали те самите трябва да следят дали гражданите на тази страна разполагат с документ, който да удостовери самоличността им. Глобата за не носене на такъв документ е 50 лева. Загубата му също се наказва със съставяне на акт. Представете си, човека бъде спрян за проверка и бъде установено, че няма лична карта, какво ще го глобят ли? След разигралата се история ще ми се стори дори наглост. И наистина смятам, че постъпката е твърде тенденциозна и грозна. Не прави чест на въпросния служител да отпраща по този начин гражданите. С думите „елате утре”. Толкова ли е безобидно според тях да не разполагаш с лична карта, а не дай си Боже да е откраднта с цел. Аз лично смятам, че опастностите в случая са две. Първо личните данни на младежа са на свободен достъп незнайно къде и докога, въпреки, че Закона за личните данни забранява изрично това. И второ липсата на документ, че си гражданин на тази страна е нарушение на Закона за документите за самоличност, които са задължителни за всички живеещи в България български граждани! Не се подразних толкова, от факта, че няма да издадат поне временно удостоверение на господин Попгеоргиев, че ще му бъде издадена лична карта или, че въпросната такава е загубена, ами от отношението, с което се третират българските съвестни данъкоплатци от органите на реда. И въпреки, че загубата на документ за самоличност, също се третира от закона за нарушение и подлежи на санкция, за което аз не оправдавам младежът, самият факт, че веднага се е обърнал към органите на реда, смятам за съвестна постъпка, друг е въпросът доколко му е обърнато внимание.

Опасните телефонни разговори

"Ние сме от полицията. Синът ви уби човек в катастрофа, трябва да се плати гаранция!". Или пък: „Вашата дъщеря е на операционната маса в критично състояние след катастрофа, трябва да изпратите спешно пари, за да я оперират!” Подобни реплики наистина могат да уплашат до смърт някого! Няма ли кой най-накрая да залови тези престъпници с телефонните измами? Колко хора пропищяха вече? То не бяха отвлечени, катастрофирали, болни от неизлечими болести роднини, животоспасяващи операции, убийци по невнимание и пр. Не стига, че сме достатъчно изнервени от и без друго скапаното българско ежедневие, ами сега и това. Засегнатите вече са хиляди. Най-потърпевши са възрастни и самотни хорица, които телефонните измамници умело подлъгват и манипулират. Започват подпитвайки, само, и само да научат някакво име на човек, който да е близък с телефонната жертва. И след това сюжета е прост, а резултатът твърде ефектен. Обикновено измамниците искат крупна сума пари, с която да измъкнат, така да се каже, загазилият близък. Версиите са няколко: убил по невнимание човек с колата си, участвал в сбиване с тежки последици, попаднал в полицията за кражба, наложителна спешна опрерация и какви ли още не стряскащи роднините на близкия сценарии. Най-често обект на подобни измами стават възрастните хора. И те милите отрудени и облъскани от живота, на всяка цена искат да помогнат, прежалват и последните си спестявания, а някои отиват още по-далеч и вземат на заем няколко хилядарки, заръчани от измамника. Хората получават уверението, че веднага щом пратят парите на определено място, техният близък ще бъде спасен. След като пратят, обаче, парите не получават и вест затова какво се случва, а не след дълго, когато се чуят с така наречения пострадал, разбират за гнусната измама, но връщане назад няма. В много случаи възрастните хорица изгарят с по 2-3 хиляди лева. Представете си само що за долна постъпка е да изнудваш така трудно преживяващите пенсионери, да ги плашиш с измислици и да ги крадеш. Обяснимо е защо точно те! Хитреците са си направили ясна сметка, че разказвайки покъртителните истории на възрастен човек, то той неминуемо ще се хване. Заплетените в системата на измамниците, баби и дядовци от далечни селца, започват да си мислят кой ли познат, близък или роднина се обажда за помощ. И правят всичко, което е по силите им, за да помогнат. Измамниците се обаждат на домашния телефон, обикновено взет от указателя. Изключително находчиви телефонните терористи, често прибягват до жителите на малки селца, защото ги смятат за по-наивни и състрадателни. Обажданията са обикновено от мобилен телефон с предплатена карта, поради което никой не може да идентифицира кой точно звъни. Измамникът започва да разказва измислената случка, гарантираща загриженост на отсрещната страна. В много от случаите потърпевшият сам назовава име в няколото преположения, които прави. Следва подробно запознаване от страна на телефонния престъпник с проблема, след което се настоява необходимите пари да се предадат на ръка на трето лице, тъй като изпадналия в затруднение няма възможност лично да ги получи. И така се завърта колелото, някои хора си печелят свободно за сметка на страданията на други и никой не може да ги спре. Данните показват, че на територията на страната действат стотици подобни измамници! Щом не могат да се хванат остава ни сами да се предпазваме! Съветвам ви ако някой ви се обади с подобни молби посочени по-горе, поразпитайте го добре, преди да предприемете изпращане на парите си на вятъра. Бъдете мнителни и не се доверявайте на всичко, което чувате. Изпечените престъпници знаят как да ви заблудят! Ще ви ракажа с личен пример как аз се отървах, което всъщност ме провокира да напиша и тази статия. Малко преди да тръгна за работа една сутрин, телефона иззвъня. Ало, казвам. Отсреща: „Здрасти, имам голям проблем. В полицията съм и ми трябват пари!” Гласа, който чух не ми бе познат и реших да разбера, за какво става въпрос. Разбира се, бях чувал за телефонните измами и преди. Та питам: Найдене ти ли си? А отсреща: „Да аз съм”. Само дето аз не познавам Найден, просто си измислих името. Нали разбирате, че оттук нататък измамата е разкрита и прекъсната. Предлагам на измамника да каже колко пари иска, за да му помогна като продължавам да го заблуждавам, че му вярвам, че е Найден. И му казвам ще ти пратя парите до 20 мин по банков път аз ти имам данните, бъди спокоен? При което чувам отсреща: Я си е... майката бе идиот, с което разговора приключи. Така блъфирах случайния телефонен престъпник, но със сигурност той е продължил да си опитва късмета и не се знае, колко хора вече е подмамил.

Те са сред нас

Всички ние си мислим, че добре познаваме хората, с които се срещаме на улицата, в магазина, в метрото, хората, с които работим, нашите съседи, дори близките си. Не винаги, обаче можем да преценим кой стои срещу нас. Маската, която слага всеки, прекрачвайки прага на дома си в голяма степен заблуждава обкръжението му. Ежедневното лицемерие, с което много хора се обличат преди да излязат от вкъщи, до такава степен се сраства с личността им, че се превръща във второто им аз, това което познават всички наоколо. И така много хора - дружелюбни, усмихнати и добри прекарват поредният си работен ден без да будят и най-малко подозрение сред околните, че нищо от това, което показват пред тях, не отговаря на истинската им същност. На пръв поглед всичко изглежда наред, докато маската на моменти започне да изчезва и за много от нас странностите в поведението на наш колега или приятел, ни стряскат и озадачават. Досегашната заблуда, в която сме живели, леко започва да просветлява и ние разбираме, че срещу нас стои насилник. Човек, който щом се прибере в дома си, започва да налага жена си и децата си. Пребива ги до кръв без да му мигне окото, най-жестоко и хладнокръвно. Всеки поне веднъж в живота си е изпадал в неконтролируема нервна възбуда, чийто последствия могат да бъдат фатални. Например да удари съпругата или детето си. По-страшното, разбира се е, ако това деяние се превърне в системно упражнение. При много двойки домашното насилие е постоянно и продължава с години. Причините за упражняване на насилие могат да бъдат най-разнообразни. Алкохолизъм, психически проблеми, депресия и превъзбудимост, но... За мен лично подобен типаж хора са слабите и некадърните да се справят с предизвикателствата на външния свят. Те обвиняват семейството си за собствената си некадърност и провали в живота им. Налагат терор, с който знаят, че поне вкъщи са всевсластни и контролират ситуацията. Те, които ще нарека изверги, са толкова слаби, че единственото, което им остава е да подчинят най-беззащитните – децата си. Да ги бият, малтретират и насилват сексуално. Да оправдаеш мъжкото си его с насилие към нежния пол или детското същество, според мен е израз на първична проява, характерна за животинския свят. В живота на хората, побойниците са най-големите страхливци. В стотици случаи психическите травми вследствие на домашното насилие не се преодоляват до края на живота. Само си представете какъв ад е за насилваните, които в много случай, не могат да се измъкнат от този кръг, само защото са наплашени и знаят, че всеки опит може да бъде фатален. Статистиката сочи, че жертвите на домашно насилие през последните няколко години непрекъснато се увеличават. Данните от денонощната телефонна линия за хора, преживели насилие на Асоциация "Анимус" показват, че за десетте години, откакто съществува, горещият телефон са се обадили над 15 000 души. Доста стряскаща цифра, бих казал за нашите ширини. И въпреки, че Народното събрание прие Закон за защита срещу домашното насилие /приет през 2005 година/, все още има хора, които се страхуват да изрекат на глас, че са насилвани и малтретирани. Аз познавам жертва на домашно насилие и да ви кажа честно, не смея да се намеся, защото също се страхувам. Последното, което направи насилникът, е да хвърли нож по дъщеря си. Станах неволен свидетел, но ще остана волно безмълвен, защото ме е страх. Затова донякъде разбирам такива хора. На първо място срамът от това собствения ти съпруг или баща да те изнасилва или млати всяка вечер, само защото не умее нищо друго, е много голям. "А страхът, който те преследва постоянно, от това какво ще очакваш на следващата вечер, е част от ежедневието", ми споделя потърпевшото момиче. Насилваните хора се страхуват много повече от насилника си, защото те ясно съзнават, че бъде ли разгадана тайната му, той е обречен. Когато научи, че е разкрит би могъл да стане още по-опасен. Обезумял от факта, да не разберат неговите близки, приятели и колеги кой всъщност е той. Не се изключва възможността дори да посегне на живота на някой от семейството. Затова смятам, че проблемът е много сериозен и изисква голяма заинтересованост на институции и държавни органи. Струва ми се, че в България по този въпрос се говори малко и той остава някъде затворен, обикновено в дома на насилника. Лично смятам, че не полагаме нужните грижи, за да ограничим това страшно явление. И както казах по-горе, защото се страхуваме. Това е проблем в обществото, който е съществувал, и ще съществува, но съзнателно или не, се отбягвa да се коментира. Трябва да се осигури стабилна защита на жертвите от досег с престъпника. Напоследък се изграждат кризисни центрове и домове, но те приютяват за определен период. Когато жертвата излезе от този дом, трябва да е сигурна, че "лошият" няма да я причака някъде. Нека не си затваряме очите пред подобни случки и веднага да реагираме, най-малко със сигнал до службите на реда. Стига вече сме живели анонимно. Трябва да помогнем на такива хора. А на държавата ще кажа, че глобата от 200 до 1000 лева, е крайно символична и смешна на фона на извършване на подобни действия. Категорично не решава по никакъв начин проблемът. Трябва затвор за хората, които накърняват правото на достоен живот на другите.